Повелителката на Авалон
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: avalon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на Авалон». Краткое содержание книги:
Три забележителни жени властват духом над Римска Британия, три Повелителки на Авалон се борят със собствената си орис, за да се сбъдне пророчеството — да дойде Защитникът на Британия, Свещеният владетел, легендарният крал Артур…
Това е предисторията на „Мъглите на Авалон“. В епично великолепие оживяват древни битки. Римският орел е вкопчен в смъртна схватка с британския дракон, хищни саксонски пирати давят в кръв страната; новата вяра в един кротък Бог се налага с огън и меч — и над всичко сияе във вечна сила Светият Граал.
Крида млъкна и спусна воала си. Диерна кимна и поведе жриците надолу по виещата се пътека. Когато наближиха брега, към тях се приближи Керидахос, облечен в тържествените одежди на Върховен друид, и ги поздрави. С него вървеше Левал, който познаваше госта отпреди.
Диерна се зачуди как ли ще изглежда Тор в очите на адмирала. Белосаните кирпичени постройки отдавна бяха отстъпили място на каменни сгради, но и те се гушеха все така по склоновете на хълма. Единствено големият път на процесиите, ограден с високи колони, бе също тъй величествен, както и великолепните римски постройки, но по различен начин. А кръгът от изправени камъни, който увенчаваше Свещения хълм — та той е бил прастар още по времето, когато Рим не е бил нищо повече от колиби, разпилени тук-там по седемте хълма!
Голямата баржа на Авалон бе пристанала на брега, близо до ябълковата градина. Баржата бе правена по времето на майка й — достатъчно голяма, за да превозва и коне. Движеше се с весла, а не с пръти, както придвижваха по-малките си лодки обитателите на блатистите земи. Диерна се качи и зае мястото си на носа, даде знак, лодкарите оттласнаха баржата и тя се плъзна безшумно по водите. Над езерото се носеше златиста омара, която покриваше като с воал отсрещните хълмове. Когато достигнаха средата на езерото, Диерна се изправи. Толкова отдавна бе свикнала на движението на баржата, че стоеше здраво на краката си без никакво усилие. Но днес и водата бе спокойна и гладка като огледало.
Тя си пое дълбоко дъх и вдигна ръце. Пръстите й потрепваха леко, сякаш предеше невидима нишка. Гребците вдигнаха веслата във въздуха и баржата застана на място в очакване — на границата между двата свята. Заклинанието, което призоваваше мъглите, се раждаше в съзнанието, но се проявяваше във външния свят, свързвайки външното с вътрешното. Дишането на жрицата стана по-дълбоко; тя чувстваше как трептят мускулите на шията й, макар че все още не издаваше никакъв звук. Диерна затвори очи, призова Богинята и събра всички сили в огромно усилие на волята си.
Почувства как пластовете на времето се разместваха, но устоя на изкушението да отвори очи. Знаеше, че този момент на безвремие е най-опасен. През годините, откак Повелителката Кайлеан бе издигнала преградата от мъгли, за да закриля Авалон, тайната на това заклинание бе предавана от поколение на поколение жрици. Но във всяко поколение имаше една или две, които, отпратени извън Авалон за последното изпитание преди посвещаваното, не успяваха да повдигнат завесата на мъглите, за да се върнат, и изчезваха — навеки изгубени между световете.
Диерна почувства по лицето си хладна влага. Отвори очи и видя около себе си сиви води, смътните очертания на дървета и, когато мъглата се разнесе, един мъж с алено наметало, който я чакаше на брега. Телери не беше с него. Когато се свързваха във виденията си, тя имаше чувството, че младата жена й прощава. До този миг се бе надявала, че Телери ще съпровожда мъжа си.
Мислите й литнаха на запад. „Телери, аз те обичам все така. Не можеш ли да ме разбереш? Не по свое желание те пропъдих от Авалон!“
Телери, която се стресна от унеса си във вилата в Дубрис, залитна, замаяна, сякаш досега се бе взирала в сребърното блюдо. Отиде с неуверени стъпки до една каменна пейка, седна и отново притвори клепачи. Пред нея се простираше езерото на Авалон. Имаше чувството, че ще се поболее от копнеж.
„Сега там пристига Каразий“, каза си тя. „Диерна ще го посрещне. Може би дори ще му позволи да се изкачи на Тор.“
Дали не бе сбъркала, като не прие поканата на Великата жрица? Толкова много искаше да бъде отново на Авалон! Отказа да тръгне с Каразий не защото вече й бе все едно, а защото връщането би я развълнувало прекалено много.
„Желая им приятно прекарване!“ Пръстите й стискаха отчаяно гънките на роклята. „Що се отнася до мен, ако някога се върна на Авалон, то ще бъде завинаги…“
— Това е долината на Авалон — казваше Диерна. Баржата повторно бе прекосила мъглите и се плъзгаше по водите към Тор. Каразий трепна и се изправи като човек, който се събужда от сън. Въпреки протестите им офицерите от ескорта бяха останали да го чакат на брега заедно с конете. Но жрицата, свикнала да чете по лицата на хората, бе доловила вътрешното им облекчение и бе разбрала, че и те са чували легендите за Свещения остров. Дори британски принцове от кралска кръв рядко биваха допускани до Авалон. Когато бе необходимо, жриците напускаха острова и отиваха да благословят земите им.