Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
Пришпорвайки конете си, ние галопирахме по улиците под светлината на факлите. Като наближихме Карисиосовата порта, се натъкнахме на бегълци, между които имаше мъже с оръжие в ръка. Императорът се изправи на коня си и на висок глас ги призова в името Христово да се завърнат по местата си на стените, но те бяха обезумели от страх и не му обърнаха никакво внимание. Охраната му беше принудена да ги удари и чак след като много от тях бяха повалени на земята, останалите се спряха, оглеждайки се и недоумявайки къде се намират, след което бавно се обръщаха и с провиснали ръце се отправяха към градската стена.
Василевсът не ги изчака. Ескадронът ни пристигна в последния момент. Голямата стена край Карисиосовата порта се беше срутила наполовина и точно на това място защитата беше пробита. Турци тичаха из околните улици и съсипваха всичко, което им се изправяше на пътя. Ние ги пометохме така, както придошлата река помита всичко по пътя си. Стана ясно, че бяха остатъци от поредната атакуваща вълна, след което защитниците бяха успели наново да се организират и да запушат пробива преди новата вълна да достигне до стените. Джустиниани също беше се появил и ние го видяхме да разпределя хората си по крепостния вал.
Този инцидент ни доказва, че гибелта на града виси на косъм. Въпреки това агаряните нямаха особен успех в другите сектори на нападението си.
На разсъмване щурмът беше прекратен. Това обаче не беше генерална офанзива, тъй като турската флота не взе никакво участие. Джустиниани предположи, че в нападението бяха взели участие около четири хиляди души.
— Султанът чисто и просто ни изтощава — рече той. — Не си мисли, че това е някава победа. Понесохме тежки загуби. Аз дори на теб няма да кажа колко паднаха в боя. Но мога свободно да твърдя, че тази нощ венецианците отчасти си възвърнаха пострадалата напоследък чест.
Когато слънцето огря, видяхме, че от брега до Свети Романовата порта всичко беше покрито с турски трупове. Телата на онези, дето бяха успели да проникнат в града, бяха хвърлени от стените. Те бяха повече от четиристотин на брой.
Сега, когато хората на Тревисано със собствените си очи се увериха как техните сънародници се бият за живота си, вече не се съпротивляват. През деня разтовариха корабите си и до вечерта четиристотин войника начело с Тревисано се явиха пред венецианския байло във Влахернския палат. Беше им предоставен най-опасният и отговорен сектор — северната част от града край Кинегионското пристанище, където се срещат стените откъм морето и откъм сушата. Моряците се бяха заклели да ги последват и, след като приберат скъпоценните корабни товари на сигурно място, да дадат живота си в името на Христа.
Тези попълнения са абсолютно необходими, защото без тях градът не ще може да удържи още една нощна атака.
През целия ден малки турски военни части ни атакуват в различни точки с цел да поддържат напрежение и за да не могат защитниците да си починат. Гарнизонът е разделен на смени, но тази сутрин, когато императорът мина на инспекция по стените, много от стражите спяха като заклани. Той ги разтърсваше със собствените си ръце, за да се събудят и успокояваше онези, що плачеха от изтощение. Василевсът забрани на офицерите да наказват спящите, пък и какво ли наказание можеше да им бъде наложено? Дажбите едва ли могат да бъдат по-мизерни, виното е на свършване, а задължението да се стои по стените е достатъчно наказание за всички.
Щом червеният слънчев диск се извиси над Пера, видях братята Гуачарди да обезглавяват телата на падналите по стените турци. Доспехите им бяха опръскани с кръв от шлемовете до наколенниците и те си подхвърляха отрязаните османски глави през викове и смях, все едно че играеха някаква странна игра. Бяха се обзаложили кой ще намери най-дългата брада и по коланите им вече се вееха черни, кафяви и сиви бради. Тази игра беше своеобразен опит да не се поддават на умората след среднощното сражение и така, спортувайки, те се надпреварваха в издържливост.
Сред пропита кръв, сажди и прах между камъните в голямата крепостна стена бяха поникнали няколко жълти цветчета.
Миналата нощ по-голямата част от сражението ми беше спестено, тъй като трябваше да разнасям заповедите на Джустиниани в различните бойни точки. Въпреки това бях неимоверно изтощен и всичко изглеждаше нереално като на сън. Когато турската артилерия наново започна да ни обстрелва и крепостната стена потрепери от съприкосновението с каменните гюллета, всичките тези шумове достигаха до ушите ми като далечно ехо. Хълмовете край Пера — почервенели от слънчевите лъчи. Братята Гуачарди, които играеха на топка с турски глави. Този утринен миг се запечата навеки в моето сърце. Небето и земята във всичките им разцветки, кръвта и чернилката — всичко наоколо ми беше неизразимо красиво. Дори очите на убитите, втренчени в незримото.