Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
Също толкова неестествен, невероятен и също толкова неземно красив, светът се беше разкрил пред очите ми само веднъж преди. Това беше във Ферара, когато се бях разболял от чума, но без все още да знам за това. Светлината на облачния ноемврийски ден проникваше през оцветените прозорци на параклиса, горчивият мирис на тамян в кадилниците изпълваше въздуха и острите пачи пера стържеха по хартията, както винаги. Седях там, а всичко се изплъзваше надалеч и само скърцащият шум достигаше до мен. Виждах света много по-отчетливо и по-ясно от преди. Виждах намръщеното лице на император Йоан, сярно-жълто и зелено, който седеше с черно-бяло куче в краката си на трон, поставен на същата височина, както трона на папа Евгений. Виждах широкото искрящо лице на Висарион да се променя и да става безчувствено и безразлично. А думите на гръцки и на латински звънтяха в зеленикавата светлина на параклиса и се изпразваха от съдържание като далечен кучешки лай.
В този час, заболявайки от чума, за първи път усетих Божието присъствие.
Като проблясък на внезапно прозрение усетих, че онзи момент беше съдържал в себе си и тази утрин така, както черупката съдържа в себе си ядка. Ако бях по-проницателен тогава, може би щях да преживея и да видя това, що виждах днес. Тези моменти бяха слети в един и съществуваха едновременно в мен и във вечността. Това са моменти на прозрение, а потокът на време помежду им не е нищо друго освен илюзия. Седмиците, месеците и годините са мерки, измислени от човека, и те нямат нищо общо с истинското, Божието време.
В този час аз също узнах, че ще се преродя отново на този свят по неведомите Божествени причини. И когато това стане, обвит с илюзиите на новия живот, в забвение, още ще нося този момент в сърцето си. Отново ще видя потрепващите от изстрелите на топовете обезглавени трупове по стените, малките жълти цветчета, искрящи сред прахоляци и кръв, и братята Гуачарди, които с окървавени доспехи весело ще играят на топка с отсечените вражески глави.
Но това преживяване не възбуди у мен нито екстаз, ни радост, а само неизразима тъга, защото съм смъртен и смъртен ще си остана — искра, понесена от божествените ветрове — от тъмница в тъмница. Много по-силно от болките на изнуреното тяло сърцето ми жадува пълно забвение. Но това е невъзможно.
Пълно забвение няма!
15 май 1453
Днес получих жесток удар в сърцето. Знаех, че така ще стане. Но човек губи това, което му е писано да загуби, и дори най-голямото щастие все някога има край. Като се замисля след всичко това, струва ми се чудо, че успяхме толкова задълго да запазим съюза си в тайна. Тъй като от много време насам всеки в града е станал обект на посещение от императорските патрули, които имат позволени да влизат в къщите и на най-големите благородници без предупреждение и да тършуват из мазите и таваните за дезертьори, за скрити провизии и пари за императорската съкровищница. По един и същ безпощаден начин те конфискуват събраното с мъка шепа брашно на бедняка, както чувала със зърно и гърнетата с масло на богаташа.
Знаех, че нещо лошо ще се случи, но нехаех. Живеех в рая, вкопчвах се във всеки бягащ миг, само да бъда с нея без да мисля за утрешния ден. Рано или късно бедата трябваше да ни постигне, но не предполагах, че щеше да стане точно така.
Привечер моят слуга Мануил се появи на стената. Очите му бяха насълзени и някой така беше оскубал брадата му, та чак бузите му бяха опръскани с кръв.
— Господарю — задъхано изпъшка той с ръка на сърцето — случи се нещастие!
Болните му колене се подгънаха от дългия бяг през града и във възбудата си той дори не се съобразяваше с това, че някой можеше да го подслушва. Съобщи ми, че военната полиция претършувала къщата ми тази сутрин. Не бяха намерили нищо подозрително, но един от войниците се загледал в Ана и изглежда я познал, защото още следобед се върнали, но този път с тях бил и един от Нотарасовите синове, който веднага познал сестра си и тя доброволно тръгнала с тях. Какво друго е можела да направи? Мануил се опитал да я защити, като изтъкнал, че не съм си у дома, но те му оскубали брадата, повалили го на земята и започнали да го ритат. Забравяйки своя висок ранг, братът на Ана го ударил с пестник в лицето.