Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
— Откъде научаваш всичко, което си мислиш, че знаеш? — не се въздържах да попитам аз.
— То е във въздуха — отвърна Мануил, разпервайки ръце. — Аз съм грък и политиката е в кръвта ми. Нямам обаче никакво желание да се забърквам в тази история между теб и твоя тъст. Бих предпочел да гледам отстрана, ако ми позволиш.
Беше ми ясно, че за него бе по-сигурно да остане на крепостния вал, отколкото в къщата ми. Ако Лукас Нотарас възнамеряваше да ме убие със собствената си ръка или чрез наемник, той щеше да предположи, че е по-безопасно едновременно с това да премахне и всички свидетели на тази женитба. Затуй позволих на Мануил да се присъедини към гръцките работници, които бяха наети от венецианците, и му наредих да се грижи за себе си.
Щом чух, че съм загубил Ана, първият ми импулс беше да препусна до бащината й къща и да поискам нейното връщане, тъй като ми беше законна съпруга. Но каква ли полза щеше да има от това? Само щях да улесня Нотарас в премахването на един самотен чужденец в собствената му къща. Как ли е била наранена гордостта му, като е разбрал, че единствената му дъщеря, която беше отгледана да стане императрица, се е подиграла с доверието му и се е отдала на най-съмнителния чужденец в Константинопол. В куропалатовия дворец, зад решетките и ключалките, Ана беше непостижима за мен. Но тя е моя жена и затова трябва да се пазя от Лукас Нотарас. Най-простият начин да се разтрогне нашият брак е моята смърт, а аз не желая да умра от гръцка ръка.
Стоях буден, за да пиша. От време на време затварях очи и подпирах с ръце горещото си чело. Но сънят не се смили над мен. През натежалите от умора клепачи виждам нейната красота — очите й, устните й. Страните й горят, когато ги докосвам с ръка, и страшен пламък ме обгръща, щом погаля голите й слабини. Никога преди не съм жадувал за нея, както сега, когато знам, че съм я загубил.
16 май 1453
Не можах да заспя, въпреки че рангът ми позволяваше този лукс. Самотата и дълбокият сън са две от най-благодатните черти на войната. Звездите все още блещукаха като малки сребърни иглички по небето, когато, тласкан от безпокойство, излязох навън. Нощта беше неподвижна и ледено студена през тези последни часове преди разсъмване.
Край Калигарската порта се спрях и се ослушах. Но това не бяха ударите на собственото ми сърце. Имах чувството, че чувам приглушени взривове, идващи като че ли изпод краката ми. Тогава видях германеца Йохан Грант който идваше насреща ми с факла в ръката. Съдове, пълни с вода, бяха разположени зад стената и той ги обикаляше спирайки за момент пред всеки от тях. В първия момент си помислих, че се е побъркал или че се е отдал на магьосничество, защото бяхме сравнително далече от крепостния вал и не ни заплашваше опасност от пожар.
Грант ме поздрави в името Христово, освети с факлата си повърхността на водата и ме подкани да погледна. На кратки интервали тъмната повърхност се набраздяваше от равни вълнообразни пръстени, въпреки че нощта беше тиха и топовете на стреляха.
— Земята трепери — казах аз. — Да не би и почвата под града да трепери в смъртен страх?
Грант се изсмя, но лицето му остана сериозно.
— Не разбираш ли какво казват очите ти, Жан Анж? — попита той. — Ако разбираше, студена пот щеше да полази по гърба ти така, както лази по моя в този момент. Помогни ми да преместим тези съдове, тъй като помощниците ми се измориха и легнаха да си починат.
Отместихме съда няколко стъпки встрани и Грант заби пръчица, за да отбележи мястото, където е седял. След като го преместихме още няколко пъти, повърхността на водата отново се набразди. Обхванат бях от суеверен ужас, все едно че участвах в някаква черна магия. Кой друг, ако не Грант, би могъл да е майстор в тези неща. Та то е изписано на лицето му.
Той посочи с пръст проточилата се редица от пръчици, забити в земята, и заяви:
— Почвата е скалиста. Както виждаш, те трябва да се вият като земни червеи. Интересно е да се види колко още ще копаят, преди да се осмелят да излязат на повърхността.
— Те? — изумих се аз.
— Турците — отвърна той. — Копаят под краката ни. Нима не разбираш?
— Но как е възможно това? — възкликнах аз и в същия този момент си спомних за сръбските миньори в султанския лагер. И в по-предни обсади турците се бяха опитвали да прокопаят тунел под стените, но никога не бяха успели заради скалистия терен. Явно не бяхме помислили за подобна заплаха, макар че на стражите им бе заповядано да следят за съмнителни купчини пръст извън стените. Не беше открита ни следа от изкопни работи и всичко беше забравено.
За миг моите собствени тревоги се стопиха и аз като Грант бях обхванат от силна възбуда.