Навън към себе си

— Уточняват — добави тя насмешливо, — че става дума за колата, а не за Максим Горки!

Загубихме сума време, докато намерим телефон. После доста дълго време висях на него в едно извънградско бистро, като се забавлявах да наблюдавам чакащата ме в колата Ана, която пушеше цигара след цигара и хвърляше фасовете в моя посока. Накрая получих информацията от един концесионер в Булон, който призна, че никога не си е задавал този въпрос и затова повика на помощ сина си: MG бяха първите букви на MORRIS GARAGES.

Ана мълчеше. Говорех си сам. Втората буква ми даде посоката — О за запад37. Третата — номерът на едно второстепенно шосе. Следващата — броят на километрите, които ми предстоеше да измина, както и смяна на посоката. И докато набелязвах маршрута, си мислех за оная банда негодници.

— Престани да ми се правиш на нещастен! — сопна се Ана. — Състезанието е едно и също за всички.

Предпочетох да преглътна забележката. Продължих да си говоря сам.

На етапа ни чакаха двама типове. Съобщиха ни, че имаме четирийсет и три минути закъснение от челната кола. Отвърнах, че денят едва започва. Ана се нагърби с тестовете за сръчност. Трябваше да вдене десет игли с миниатюрно ухо. И то на един крак. Доказателство, че си имахме работа със завършени идиоти. Четири минути и трийсет секунди. Поех тестовете за обща култура, както ги наричаха.

— Малко поезия, за начало.

— Чудесно — кимнах.

— Цитирайте заглавието на произведение на Мину Друе.

— Майната ти! — отвърнах.

— ГРЕШНО! — излая той в ухото ми. — Пет наказателни минути!

Бях изключително придирчив, станеше ли дума за поезия. И въпреки мрачната физиономия на Ана, това наказание бе моята гордост и с удоволствие бих й позволил да ми го закачи на полото.

— Следващ въпрос: каква марка е новата кола на Франсоаз Саган38?

— Нямам представа.

— Нови пет минути.

Все още не ми се виеше свят, но вече не ми беше до смях. Усещах погледа на Ана, забит в слепоочието ми.

— Кой писател е бил наричан американския Байрон?

— Ърнест Хемороид.

— ГРЕШНО!

— Доктор Хемингстайн.

— ГРЕШНО! А освен това имаш право само на един отговор.

— Слушай, пошегувах се… Това са прякори, които сам си е давал. Марлен Дитрих го е наричала също Татенце.

По същия начин ме разбиха и с останалите въпроси. И това първо изпитание далеч не бе най-страшното.

През целия ден имах усещането, че нещата ни убягват, че се въртим в кръг и с приближаването на залеза затъваме все по-дълбоко. Ана беше напрегната. По едно време бях решил да отбия в някой храсталак и да я изчукам на тревата, за да поразведря атмосферата, но не бях напълно сигурен, че точно сега е навита на подобно лирично отклонение. Човек би рекъл, че пътят я хипнотизира, или че изпълнява някаква свещена мисия, заради която е готова да даде живота си. На два-три пъти избухвахме в изблици на неподправен гняв, последвани от размяната на остри, но кратки реплики, тъй като всичко това надхвърляше възприятията ни и лабиринтовото естество на нашите премеждия ни действаше буквално затъпяващо.