Навън към себе си
- Автор: Джиан Филипп
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Навън към себе си». Краткое содержание книги:
Двамата трудно можеха да бъдат хванати натясно, станеше ли дума за балет и театър. През къщата минаваха толкова артисти, че на практика почти нямаше представление или изложба, за която да не са в течение, а да не говорим, че можеха да те информират какво ще гледаш след шест месеца или върху какво работят в момента Годар32, Раушенбърг33 или Планшон34. За сметка на това обаче не знаеха нищо за Ривиерата, за ролексите или за новостите, представени на Motor Show, като например последният модел Астън Мартин DB4 с подвижен гюрук. Щом двете страни подхванеха поредния кошмарен диалог на глухи, аз унило се намъкнах помежду им и, естествено, опирах пешкира. Устата ми се изкривяваше в болнава усмивка и по гърба ми рукваше пот. Вадех кестените от огъня с голи ръце, страдах мълчаливо, бях стената, която препикаваха ту едните, ту другите и която заглушаваше убийствените им умозаключения.
Все още не можех да дойда на себе си. Само при спомена за вечерта изпитвах отвращение от сладникавия филм, който бях въртял и превъртал в главата си в очакване на появата им. Не ми бяха дали възможност да им обясня. Дори Силви, гаджето на Оли, която ми дължеше почти всичко, тъй като именно аз бях тласнал Оли в прегръдките й, ме измери на тръгване с презрителен поглед.
Докато изплаквах съдовете, чувах Ана и другите да разговарят в хола. Единствено майка й проявяваше нещо като интерес към мен. По начина, по който ме оглеждаше, чувствах, че може би все още ставам за нещо. Анри-Джон Бенжамен, гъзолизец и ебач на дърти пачаври. Бяха смъкнали самочувствието ми под нулата.
Направиха дори повече. Всички, без изключение. Станах мълчалив, затворих се в себе си. Нощем се събуждах и се питах дали действително съм се променил, дали заслужавам презрението на Едит и Оли. Мислех за това по цял ден, предъвквах ли, предъвквах проблема, като ту им давах право, ту ги пращах по дяволите, и Ана явно усещаше, че нещо не е наред, защото ме оставяше на мира и не се нахвърляше отгоре ми по най-незначителен повод. Колкото до приятелите й, престанах да гледам на тях с благосклонно око — бяха ми дошли до гуша.
От този ден нататък чиято и да било компания бе също тъй мъчителна за мен, колкото и самотата. Вече не исках да виждам никого. И никого не обичах. Нито онези, които ме бяха изоставили, нито другите, които ме бяха докарали до това състояние. Самият аз не падах по-долу от тях. Бях си получил заслуженото.
Въпреки това бях неспособен да променя живота, който водех. Когато се оглеждах наоколо, изпитвах усещането, че повечето хора също са попаднали в капан. И не се смятах за по-голям тарикат от останалите. Чувствах ли се особено подтиснат, рецитирах на ум няколко стиха на У. Х. Одън:
Или отивах на кино и това бе единственият момент, когато съзнанието ми си отдъхваше. Два-три пъти седмично ходех да гледам „Уестсайдска история“, досущ като ревматичен старик, който пълзи към калните бани, или като дете, щъпукащо около полата на майка си. Започнеха ли да танцуват, не мислех повече за нищо. Нерядко го гледах по няколко пъти един след друг.
Нещата вървяха все по-зле и по-зле, но не се опитвах да изплувам на повърхността. Що се отнася до четенето, предпочитанията ми, общо взето, клоняха към отчаяните автори, към дълбоко нещастните или към кандидат-самоубийците. Не че подобна идея започваше да си проправя път в съзнанието ми, просто споделях виждането им за живота, разбирах какво искат да кажат. Откакто бях с Ана, нямах с кого другиго да си говоря, но нерядко интересите ни напълно се разминаваха. Нямах нито един приятел. Често по цял ден не обелвах зъб. Понякога вечер, когато сядах на пианото, разни къркани типове започваха да ронят сълзи и доста жени ме гледаха прехласнато, готови при първа възможност да ме грабнат в обятията си. Някои дори идваха при мен и ми предлагаха да ме утешат. Казваха: Клетото ми пиленце… Или: Горкичкият, толкова млад, а вече с разбито сърце! Не беше разбито, беше пусто, съсухрено и отчаяно. Не ми липсваше онова, което ми предлагаха — с Ана нямах празна вечер. А и не бяха нито достатъчно хубави, за да си позволя някоя авантюра, нито достатъчно млади, за да ми дадат да си поема въздух.
32
Жан-Люк Годар, р. 1930 г., най-видният творец от Новата вълна във френското кино — Б.пр.
33
Робърт Раушенбърг, р. 1925 г., американски художник — Б.пр.
34
Роже Планшон, р. 1931 г., френски театрал — Б.пр.