Навън към себе си

Падението ми не започна веднага след рождения ден на Ана. Поведението на Едит и Оли ме накара да се замисля и да си дам сметка — всъщност трябваше просто да приема очевидното, — че от известно време нещата не вървяха чак толкова добре. Кога за последен път се бях радвал на поне малко добро настроение, кога за последен път се бях събудил с усмивка? Кога за последен път бях разговарял с Ана за нещо друго освен за тъпите ни планове? Почти несъзнателно се примирявах със самотата и мълчанието. Ден след ден се затварях все повече и повече в себе си. Накрая свикнах да понасям всичко и да не виждам по-далеч от носа си, или виждах само дотам, докъдето ме устройваше.

Сега вече бях напълно наясно по въпроса. Ала вместо да ме подтикне да предприема нещо, това ме смачка още повече. Всяка сутрин милиони хора отваряха очи и установяваха, че не живеят, а живуркат, но улиците не се изпълваха с ропот и, общо взето, никой не се хвърляше от прозореца. Нямаше съмнение, че не само аз се събуждам нощем, за да стигна до заключението, че светът е такъв, какъвто е, и че вече нищо не може да се направи. Писателите, чиито произведения четях, си бяха поставили за цел да ми поднесат на тепсия цялата мъка, която трябваше да очаквам от него. Тъй че вместо да си скубя косите, реших да приема нещата философски — и аз бях глупак като другите. Всеки порив за измъкване от общия кюп бе просто смехотворен изблик на суета. Положението ми не беше за завиждане, но дали все пак нямаше някакво предимство, покрай което да се примиря с него?

Тъй или иначе, оставаше ми Ана. Всъщност, за мен нямаха значение нито нашите разговори, нито обкръжението й. Не разбирах какво иска, а и искрено казано, малко ме беше грижа. Не знаех откъде й бе хрумнало, че типове като Пиацола или Арон Копланд35 са вземали уроци при Надя Буланже — не виждах впрочем какво общо имам аз с това, — но понякога ми намекваше, че до няколко години ще започнем да пътуваме и че едно пиано може да носи много по-големи печалби, отколкото, да речем, една консервна фабрика. Предвид покупката на нова кола бе наложила режим на най-строги икономии и бързаше да внесе парите ни в банката, преди още да съм ги помирисал, но за пианото бе настояла и заделяше пари за уроците ми, без да й мигне окото. Ходех и на шофьорски курсове. Тези въпроси не подлежаха на обсъждане. От време на време ми напомняше за жертвите, които е направила заради мен, дори и да не вършех или да не казвах каквото и да било, което можеше бъде изтълкувано като неблагодарност от моя страна. Не си купувах нищо, крадях книгите, които ме интересуваха, и вървях пеша. Не исках да се противопоставям на замислите й. Смятах се за щастлив, че не се нуждае от мнението ми, за да движи нещата. Аз бих бил неспособен да набележа и най-незначителния план за бъдещето — замислех ли се случайно по този въпрос, в главата ми настъпваше пълен хаос. Струваше ми се, че Ана няма подобни проблеми. Но тя никога не ми говореше за това открито, а действаше така, сякаш дълго бяхме обсъждали дадена тема и бе излишно да се връщаме на нея. Случваше се мимоходом да ми подхвърли някои многозначителни забележки, но онова, което се криеше зад тях, съставляваше само част от дотолкова необозримо цяло, чиято крайна цел ми убягваше, че изобщо не им обръщах внимание. Дали пък не ми говореше от отвъдното, от някакъв друг живот, от нещо, което ми бе съвършено непознато и не представляваше никакъв интерес за мен?