Навън към себе си

Още от старта се влачехме на опашката. Понякога, след продължително мълчание, Ана се завърташе на седалката си и язвително ме уведомяваше, че хоризонтът е абсолютно чист. Отначало не разбирах какво иска да каже, а след това вече се въздържах да й противореча. Всеки път, когато потегляхме по поредния етап, типовете зад нас се подсмихваха и светкавично се омитаха. Тя дори не си даваше сметка за това. Постоянно пресмяташе шансовете ни да излезем начело, изнамираше абсурдни преки пътища, по които трябваше да карам с угасени фарове в случай че ни следят, и с наближаването на вечерта постепенно омекваше, палеше ми цигари и си тананикаше някакви модерни парчета. Въпреки това нервите ми бяха все така изопнати. Имах смътна и определено мрачна представа за онова, което ни чакаше. На всичко отгоре ме измъчваше и едва ли не плашеше нелепостта на тази история и мащабите, които вземаше. Изпитвах почти възхищение от упоритостта, с която си търсехме белята. През целия ден, и то все по-начесто, различни знаци ни бяха предупреждавали и ето че сега се носехме сред виещи на възбог и подлудени от тъпоумното ни препускане алармени сигнали, които обаче вече не можеха да ни спрат. Дори и да ги виждаше, Ана не им обръщаше никакво внимание. От време на време я поглеждах и се питах какви ли магии използва срещу мен. А също и как успява да ми помага да държа пътя, та ако ще и само нужната посока, в момент, когато някакво мощно течение неудържимо ни влачеше към дъното.

Въпреки всичко следвах указанията й. Не се опитвах да си пъхам носа в картата, тъй като смятах, че това е вече без значение. Карах възможно най-бързо, ала не защото бързах. Отново се движехме през гората на път към нашия девети и последен етап, оставяйки зад гърба си Шартърската катедрала, пред чийто северен портал ми бяха взели здравето със Стария завет, докато Ана палеше свещ и се молеше да излезем начело. Но вече нищо не можеше да ни спаси, най-малко тя. Продължавах да я слушам, забивах се в черни пътища и криволичех между коловозите, за да спечелим няколко нещастни километра, но не това ни погубваше, нито пък грешките, които правеше, опитвайки се да дешифрира маршрута. Не, погубваше ни нейната суетност. Никога не бях виждал такова чудо. Оказа се — и до този ден не бях съзнавал колко страшно е това, — че когато нещата вървят зле, човек не може вече да я докосне, че вече нищо не е в състояние да я стресне. А имаше ли опасност да се подложи дори на намек за унижение, направо се откъсваше от действителността и, кажи-речи, откачаше. В момента например си тананикаше нещо с полупритворени очи, отпуснала глава на облегалката и провесила ръка през прозореца, сякаш се разхождаше с лодка. Като че ли бе изпаднала в леко вцепенение и на устните й играеше унесена усмивка, която наблюдавах крадешком, хапейки устни. Ала не можех да се окопитя, не успявах да се взема в ръце.