Навън към себе си

Продължавах да се занимавам с него и се преструвах, че не мисля за нищо друго. Мястото бе тъмно и сякаш неподвижно застинало. Съзнавах, че колкото повече остарявам, толкова по-сложни стават проблемите, че ще се натъкна на сатанински, ужасяващи и отвратителни възли, но въпреки всичките ми усилия, все още не се чувствах готов. Макар че бях получил знак. Знаех, че при раждането си съм се разминал на косъм със смъртта, защото пъпната връв се усукала около врата ми, ала това се оказало недостатъчно — имах едно наум, но още не бях готов. Запитах се дали някога изобщо ще бъда готов, после станах.

Малко по-късно се изкатерих по един уличен фенер и прескочих оградата. Приземих се сред розовите храсти, които Джереми беше засадил преди две години в чест на премиерата на „Тайнството“.

Целият партер бе осветен. Превит одве, прибягах до липата и се притаих зад дънера й.

Беше часът на билковия чай. Шантал тъкмо го поднасяше. Бе се навела към майка ми и Алис, която затвори една от вечните си книги, подаде чашата си и усмихнато я погледна над очилата. Виждах краката на Жорж, стърчащи от съседното кресло, гърбът на Джереми, който стоеше пред една от остъклените врати и оглеждаше разголеното рамо, и врата на Ребека, чиято коса бе вдигнал. На единия край на масата Олга изследваше съдържанието на кутията си с шивашки принадлежности. След малко щеше да попита кой се е ровил в нещата й, но никой нямаше да й отговори, тъй като отдавна бяха свикнали с това. Карин бавеше бебето си. Още не го бях виждал и не знаех дори името му, или пък го бях забравил. Но си спомних, че през зимата ми беше предложила да му стана кръстник.

В стаята на Рамона светеше, както и в тази на Едит. Виждах Корин и Оли, които седяха на канапето и разговаряха с още някой, настанил се на люлеещия се стол. Не знаех за коя от двете става дума, но имах усещането, че е Рамона. Корин се беше подстригала много късо, а ла Жан Себер, и реших, че й отива. Преди заминаването ми тя още се колебаеше, опасяваше се, че ще съжалява и й бях обещал, че ще я придружа в деня на жертвоприношението. Докато я наблюдавах, тя стана, прекоси стаята и се зае с грамофона. От мястото, където стоях, не чувах нищо. Оли се размърда, избухна в смях, но пак не чух нищо, освен стомаха си, който започна да къркори и накрая се задави в зловещ стон. От приклекнало положение преминах на колене, за да ми е по-удобно. И тогава установих, че полото ми е подгизнало от пот, а по челото ми се стичат истински ручеи. Избърсах го рязко с ръкав. После се проснах по корем, тъй като Шантал се бе възползвала от моментното ми невнимание, за да застане точно срещу градината. Видях я да поднася чашата си към устата, вперила очи право в мен. Почти се задушавах от топлина, но дъхът ми секна. Мина време, докато осъзная, че тъмнината ме скрива. И когато отново въздъхнах с пълни гърди, сърцето ми биеше така, сякаш се бях състезавал на сто метра спринт. Спомних си как се бях извивал между краката й, докато я чуках на седалката в купето на път за Варшава. Така и не разбрах дали знаеше какво съм направил, а и не обичах много да се замислям по въпроса. След онази нощ, преди почти три години, бях започнал постепенно да страня от Алекс. Тя беше достъпна, досадна, имаше птичи мозък, но я харесвах, а и струваше много повече от една моя позната, в чиито нозе коленичеше цял Париж. Корин приличаше на нея, но бе малко по-изискана. Докато едната пишеше шибаните си писма или си водеше бележки, другата се ровеше в разни списания и ни държеше в течение на световните събития, изрязваше статии и ги раздаваше на всекиго според интересите. Сега наблюдавах и двете. Каквото и да си приказваха, бих го слушал с удоволствие, а може би дори щях да се намеся в разговора им или да отида да се поразходя в градината, докато билковият ми чай изстине. Навън беше толкова студено, че на драго сърце бих пийнал един. Потърквах ръце, взирайки се в димящите в четирите краища на стаята чаши. Майка ми щедро си наливаше повторно, докато аз умирах от студ само на петнайсетина метра от нея.