Навън към себе си

Когато спряхме на паркинга на страноприемницата, проверих дали действително сме последните, просто за успокоение на съвестта. За жалост нямаше никакво съмнение — всички коли бяха паркирани под ъгъл и идеално подредени. Въздържах се от коментари.

Изчаках я, докато оправяше грима си на светлината на плафониерата. Възползвах се от случая, за да опипам нехайно капаците на двигателите на няколко MG-та, и установих, че са студени като лед.

— Слушай… — рекох, когато се върнах при нея. — Наистина ли държиш на това? Мога да отида и да им обясня, че сме уморени. Изобщо няма да се бавя. Ще прекараме вечерта само двамата, ще правим всичко, което пожелаеш. Е, какво ще кажеш?

Бях се привел към прозореца. Тя ме погледна, но изпитах усещането, че вижда не мен.

— Много ли съм ужасна? — попита непринудено, ала гласът й бе доста безцветен.

Всъщност не бих могъл да кажа дали действително искаше да се насади на пачи яйца, или очите й изневеряваха и си въобразяваше, че сме се представили напълно достойно. Отдръпнах се, за да може да слезе. Надявах се, че по един или друг начин ще съжалява за това.

Всички се бяха струпали на бара в дъното на залата. Посрещнаха ни точно така, както и очаквах: с аплодисменти, пронизително свиркане и шегички, които чувствах, че са предназначени по-скоро за мен — Ана беше от техните, или поне красотата й ги респектираше, — с присмех, подигравки и обидни подмятания, но тя сама си го бе изпросила. А и сама си бе избрала такива приятели.

Спрях се в средата на помещението, за да им дам възможност да избълват помията си. Подобни изпълнения не ме притесняваха кой знае колко, особено от тяхна страна. Бяхме прекалено различни, за да успеят да ме наранят, както и аз не можех да ги поставя натясно. За сметка на това Ана беше съсипана. Ако някой някога е съумявал да изрази в един-едничък поглед едновременно изумление, болка и страх, то тази вечер това стори точно тя, и то по изключително красноречив начин. Понечих да протегна ръка, за да я успокоя, но тя се отдръпна и разбрах, че не при мен търси закрила. В действителност тя отстъпи към ония. Не бих искал да бъда на нейно място, тъй като явно изживяваше мъчителен момент. Усмихваше се и същевременно се мръщеше, очите й ме избягваха, после отново се впиваха в мен, зовяха ме и в същото време ме отблъскваха. Не й помогнах, разбира се, само я пронизвах с хладен поглед. Разбирах, че като моя приятелка ме умолява да потърся спасение от обидите, с които продължаваха да ме обсипват и от които покрай мен страдаше и тя, но не помръднах.