Убежище

При цялото си благоразумие докато прекосяваше долината обаче, Дризт не можеше да пренебрегне високото възвишение от скали, до което стигна, и в което бяха изсечени стъпала. Той бе преполовил пътя си до планината и му оставаха още няколко мили и часове от нощта, в които можеше да върви, но направи обиколката, стъпка по стъпка, очарован от широката панорама на градските светлини.

Възвишението не бе високо, само петнадесет метра, но над равната тундра и в ясната нощ пред Дризт се разкри гледка на петте града: два на брега на езерото на изток, два на запад до най-голямото езеро и Брин Шандер на своя хълм, няколко мили на юг. Той не знаеше колко минути изминаха така, защото онова, което виждаше запали твърде много надежди и фантазии у него, за да забележи времето. Беше прекарал в Десетте града едва един ден, но вече се чувстваше уютно с гледката, знаейки, че хиляди хора край планината ще чуят за него и вероятно ще го приемат.

Ехтящ, дрезгав глас изтръгна Дризт от съзерцанието му. Той се хвърли на земята и се претърколи зад една скала. Потокът от оплаквания направи приближаващата фигура по-ясна. Тя бе широкоплещеста и по-ниска от елфа с около половин метър, макар да бе очевидно по-тежка. Дризт разбра, че това е джудже още преди фигурата да спре, за да нагласи шлема си, като блъсна главата си в скалата.

— Дагнагит да ги порази — измърмори джуджето, „намествайки“ шлема си повторно.

Дризт беше силно заинтригуван, но беше достатъчно умен, за да разбира, че мърморещото джудже едва ли ще посрещне дружелюбно един неканен мрачен елф посред нощ. Когато то помръдна за поредното наместване, той подскочи и побягна леко и тихо към пътеката. Премина близо до джуджето и изчезна не по-шумно от сянка на облак.

— Какво? — измърмори джуджето, когато той отново се върна, този път доволно от положението на шлема си. — Кой е там? Кой си ти?

То започна серия от кратки, въртеливи подскоци, а очите му се взираха напрегнато навсякъде. Но наоколо бяха останали само тъмнината, камъните и вятърът.