Убежище

— Гуенивар! — дойде вик отгоре. Кати-бри погледна назад по заснежения склон и видя стройна фигура, наметната с плащ, да се приближава предпазливо към нея. — Гуенивар! — извика отново новодошлият. — Махни се оттук!

Пантерата изръмжа гърлено в отговор, после скочи и се отдалечи по заснежените скални блокове, като прескачаше малките урви толкова лесно, все едно тичаше през равно и гладко поле.

Въпреки страха си, Кати-бри се загледа след отдалечаващата се котка с искрено възхищение. Тя винаги бе обичала животните и често ги изучаваше отдалеч, но взаимодействието с гладките мускули на Гуенивар бе по-вълшебно от всичко, което някога си бе представяла. Когато тя най-сетне излезе от вглъбението си, осъзна, че стройната фигура бе точно пред нея. Тя се завъртя, все още държейки ножа в ръката си.

Острието се изплъзна от пръстите й, а дъхът й внезапно спря, когато погледна към мрачния елф.

Дризт също беше удивен от срещата. Той искаше да се увери, че момичето е добре, но когато погледна Кати-бри, всичките му мисли се изпариха в потока от спомени.

Тя беше на същата възраст като русокосото момче от фермата, отбеляза първоначално Дризт и тази мисъл неизбежно го върна назад към мъчителните спомени от Малдобар. Но когато елфът погледна по-внимателно в очите на Кати-бри, мислите му се върнаха по-далеч в миналото му, в дните, когато вървеше редом до своите събратя по раса. Очите на момичето притежаваха същата радостна и невинна искра, която Дризт бе видял в очите на елфическото дете, момичето, което бе спасил от смъртоносните остриета на останалите от отряда му. Спомените завладяха Дризт, техният вихър го запрати обратно на кървавата полянка в гората, където неговият брат и спътниците му бяха заклал брутално група елфи. Сред цялата тази лудост Дризт почти бе убил детето, почти бе успял да се присъедини към същия тъмен път, който неговият род следваше с такава отдаденост.