Убежище
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убежище». Краткое содержание книги:
Бягайки от своите събратя, младият мрачен елф намира своето убежище в свят, много по-различен от този, в който се е родил.
Не след дълго започва да разбира неговите обитатели.
Приемането му сред тях се оказва бавно и мъчително, но не и невъзможно.
Със силата на волята и огромното си желание за промяна в живота си Дризт До’Урден все пак успява да намери нов дом и приятели на земята.
„Убежище е най-добрата книга, публикувана от TSR от дълго време насам“
Студеният източен вятър свиреше в ушите му своята безкрайна песен. Дризт я слушаше всяка секунда, откакто бе заобиколил западния край на Гръбнака на света и бе свърнал на север, а после на изток, към безплодната земя, наречена на него — Долина на мразовития вятър. Той прие печалното стенание и ледената прегръдка на вятъра с готовност, защото за него полъха на въздуха означаваше свобода.
Друг символ на тази свобода, гледката на широкото море, се появи пред елфа, след като заобиколи планинската верига. Дризт бе посещавал морския бряг веднъж, на път за Лускан и сега искаше да поспре и да повърви няколко мили по брега още веднъж. Но студеният вятър му напомни за настъпващата зима и той разбра, че ще му бъде много трудно да пътува през долината след падането на първия сняг.
Дризт съзря Грамадата на Келвин, самотната планина в тундрата на север от голямата планинска верига, на първия ден след като бе навлязъл в долината. Той се насочи към нея неспокойно, представяйки си единственият й връх като белег на земята, която щеше да нарече свой дом. — Изпълваше го слаба надежда всеки път, когато се взреше в планината.
Той премина покрай няколко малки групи самотни каруци или шепа мъже на коне, докато приближаваше района на Десетте града по пътя на керваните от югозапад. Слънцето беше ниско на западния хоризонт и притъмняваше и Дризт задържа качулката на плаща си спусната ниско, за да крие абаносовата му кожа. Той кимаше отсечено на всеки пътник, който подминаваше.
Регионът се славеше с трите си езера, заедно със скалистата Грамада на Келвин, която се издигаше на повече от 300 метра над неравната местност и беше покрита със сняг дори през краткото лято. От десетте града, които бяха дали името на областта, само един — Брин Шандер — не бе построен на брега на езеро. Той бе издигнат сред равнината, на нисък хълм, а флагът му се вееше непокорно на суровия вятър. Пътят на керваните, пътят на Дризт, водеше към този град, основното тържище в областта.
По издигащия се дим от далечни огньове Дризт можеше да прецени, че в рамките на няколко мили от града на хълма има още селища. Той обмисли своя път за момент, чудейки се дали да отиде в някое от тези по-изолирани градчета, вместо да продължи към основния град.
— Не — каза твърдо елфът, пускайки ръка в джоба си, за да усети допира на ониксовата статуетка. Той пришпори коня напред, право към хълма и забранените порти на оградения със стени град.
— Търговец? — попита единият от двамата стражи, стоящи пред обкованата с желязо порта. — Малко си закъснял с търговията тази година.
— Не съм търговец — отвърна меко Дризт, губейки търпение, сега, когато решителният час бе настъпил. Той вдигна бавно ръка към качулката си, опитвайки се да спре треперенето й.
— От кой град си тогава? — попита го другият страж. Дризт пусна обратно ръката си, куражът му изневери при този глупав въпрос.
— От Мирабар — отвърна честно той и после, преди да може да се спре и преди стражите отново да го разсеят, отметна качулката си назад.
Четири очи се разтвориха широко и две ръце незабавно се спуснаха към мечовете.
— Не! — извика Дризт. — Не, моля ви! — В гласа и в жестовете му се четеше умора, която стражите не можеха да разберат. Срещу някоя гоблинова орда или мародерстващ великан ятаганите на елфа вече щяха да са извадени, но срещу някой, който би се сражавал с него само заради някакво недоразумение, остриетата му изведнъж ставаха тежки. — Идвам от Мирабар — продължи Дризт и с всеки звук гласът му ставаше по-уверен — в Десетте града, за да живея в мир. — Той разпери широко ръце, за да ги убеди, че не представлява заплаха.
Стражите не знаеха как да реагират. Никой от тях не беше виждал елф на мрака — макар без съмнение да знаеха, че Дризт е такъв — или знаеше за расата им нещо повече от злокобните разкази за древната война, която бе разделила елфите.
— Чакай тук — прошепна единият страж на другия, който изглежда не хареса заповедта. — Ще информирам Говорителя Касиус.
Той потропа по обкованата порта и се вмъкна вътре, веднага щом тя се отвори достатъчно широко, за да го пропусне. Останалият страж гледаше с немигащ поглед към Дризт, а ръцете му не се отделяха от дръжката на меча.
— Ако ме убиеш, ще те пронижат хиляди стрели — заяви той, опитвайки се неуспешно да звучи самоуверено.
— Защо да те убивам? — попита невинно Дризт, който продължаваше да държи ръцете си настрани.
Дотук срещата бе преминала добре, смяташе той. Във всяко друго селище, което се бе осмелявал да приближи, първите хора, които го виждаха, побягваха ужасени или го прогонваха с извадени оръжия. Другият страж се върна след кратко време, придружаван от един нисък и слаб мъж, гладко обръснат и с блестящи сини очи, които го изгледаха продължително, попивайки всеки детайл по него. Носеше хубави дрехи и от уважението, което двамата стражи му демонстрираха, Дризт веднага разбра, че той е с високо положение в града.