Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
— Как така всички тук те познават?
— Наминавам често — отвръща той, сякаш отговорът му обяснява всичко.
Хората не „наминават“ току-така през Криптата. Това не ти е някой плаж, нито обществена тоалетна!
Решавам, че няма да ми каже нищо повече, и се готвя да го притисна, за да ми обясни по-подробно, когато той издува бузи, въздъхва и казва:
— Баща ми е тук, затова идвам.
Не мислех, че има нещо, което може да ме изненада на това място или да проникне през обвития ми като в облак от мъгла мозък и да ме разбуди, но ето че става точно така.
— Доколкото си спомням, ми каза, че баща ти е мъртъв.
Още в началото Алекс сподели, че баща му е мъртъв, но не се впусна в подробности. Единственото нещо, което успях да изтръгна от него, е, че човекът така и не е разбрал, че му се е родил син. От това заключих, че е починал, преди синът му да се роди.
Раменете на Алекс се повдигат и смъкват: явно, отново въздиша.
— Така е — мърмори той и свива рязко надясно по къс коридор, който свършва пред тежка желязна врата. На нея има изписана една-единствена дума: „Доживотни“. Под страшната дума някой е написал с химикалка „ха-ха“.
— Какво… — чувствам се напълно объркана, но нямам време да формулирам въпроса си. Алекс отваря вратата и посрещналият ни аромат на вятър, трева и свеж въздух е толкова неочакван и ободряващ, че замлъквам и вдишвам дълбоко на големи глътки. Без да осъзнавам, разбирам, че досега съм дишала през устата си.
Оказваме се в малък двор, заобиколен от всички страни от сивите стени на Криптата. Тук тревата е удивително сочна и гъста, стига до коленете ми. Едно самотно криво дърво се издига нагоре от лявата ми страна и в клоните му чурулика птичка. Толкова е хубаво, спокойно и странно да стоим сред малката, затворена между дебелите стени на затвора градина, като в окото на торнадо, да се радваме на тишината и мира, докато всичко около нас се руши!
Алекс прави няколко крачки, навежда глава и забива поглед в земята. Сигурно иска да се наслади на тишината, която се носи из въздуха като воал и покрива всичко около нас. Сега небето е по-тъмно, отколкото беше, когато влязохме тук, и на сивия, изпълнен със сенки фон, тревата изглежда жива, заредена с електричество, сякаш излъчва собствена светлина. Всеки момент ще завали. Светът е притихнал миг преди да издиша от себе си натрупаната енергия в истински ураган.
— Ето тук. — Гласът на Алекс звънва изненадващо силно и ме стряска. Той сочи към един камък, забит наполовина в земята. — Ето къде е баща ми.
Вглеждам се и виждам, че има десетки такива камъни в тревата. На пръв поглед изглеждат пръснати случайно из нея, но когато се вглеждам, виждам, че са забити нарочно дълбоко в земята. Някои от тях са покрити с избелели от времето черни букви; почти нищо не се разчита, но на един от тях разпознавам името „Ричард“, на друг — „починал“.
Надгробни камъни.
Чак сега разбирам каква е тази градина. Ние стоим в центъра на гробище.
Алекс сочи голям бетонен къс, плосък като дъска и положен на земята пред краката му. Тук всички букви са ясни, изписани четливо с черен маркер, с леко размазани ръбове, сякаш някой ги повтаря и пренаписва отново и отново през годините. „Уорън Шийтс — Почивай в мир“.
— Уорън Шийтс — прочитам на глас. Иска ми се да сложа ръка на рамото на Алекс, но не съм сигурна, че сме в безопасност. Виждам няколко прозореца на първия етаж, които гледат към двора, и въпреки че са плътно покрити с мръсотия, някой може да мине покрай тях точно в този момент и да ни види.
— Това баща ти ли е?
Той кима и размърдва рамене, сякаш иска да се отърси от внезапно обзела го дрямка.
— Да.
— Бил е тук?
Едното ъгълче на устните му литва нагоре в усмивка, но останалата част от лицето му остава неподвижна.
— Четиринайсет години.
Той свежда поглед и започва да чертае бавно кръг в прахта с върха на маратонката си — първият признак за притеснение, който показва тази сутрин. Сърцето ми се свива от жал. Откакто го познавам, той непрекъснато ме подкрепя, успокоява и изслушва и през цялото време е носил в сърцето си бремето на собствените си тайни.
— Как е станало? — питам бързо. — Имам предвид какво е…