Опасността дебне отвътре. Възелът в стомаха ми се затяга и спира дъха ми. Не мога да вляза вътре. Не искам.
— Може би не трябва… — прошепвам. — Той каза… той каза, че не е разрешено.
Алекс протяга ръка към мен, сякаш иска да ме докосне, после си спомня къде сме и се отдръпва.
— Не се тревожи. Имам приятели тук.
— Сигурно не е тя — гласът ми изтънява като на дете. Имам чувството, че всеки миг ще се строполя на земята. Облизвам устни и ги притискам здраво една към друга. — Сигурно е някаква грешка. Не биваше да идваме. Искам да се прибера.
Сигурно приличам на капризно хлапе, но не мога да направя нищо. Струва ми се непосилно да мина през онази врата.
— Хайде, Лена. Довери ми се. — Алекс докосва уж случайно челото ми с пръст и веднага отдръпва ръката си. — Вярваш ли ми?
— Вярвам ти, просто… — Гъстият въздух, вонята, мракът и усещането, че всичко около мен се разлага… искам да се махна оттук. — Ако тя не е тук… това е лошо. Но ако е… ми се струва… може да се окаже още по-лошо.
Алекс се взира в мен.
— Трябва да разбереш, Лена — казва накрая, казва го твърдо и аз разбирам, че е прав.
Кимам мълчаливо. На устните му изгрява усмивка, но само за миг, после той се обръща и отваря вратата на Сектор 6.
Влизаме в преддверие, което изглежда точно така, както съм си представяла килиите в Криптата. Стените и подът са бетонни и дори някога да са били боядисани в някакъв цвят, той отдавна е избледнял до сиво, като плесен. От високия таван виси една-единствена крушка, но светлината й е достатъчна за малкото помещение.
В ъгъла има стол и на него седи човек от охраната. Този не е гигант, съвсем нормален си е, дори слаб, с белези от акне и коса, която прилича на разварени спагети. Щом влизаме с Алекс, той хваща пушката, придърпва я към себе си и насочва цевта й към нас.
Алекс замръзва до мен и аз заставам нащрек.
— Тук не се влиза — подвиква охранителят. — Забранено е.
Лицето на Алекс се изопва. За пръв път, откакто сме в Криптата, изглежда притеснен. Започва да си играе нервно със служебната значка.
— Аз… Мислех, че Томас е на смяна.
Войникът става от стола си. Не е за вярване, но се оказва не много по-висок от мен и със сигурност по-нисък от Алекс, но от всички охранители, които видях днес, този ме плаши най-много. В очите му има нещо странно — бездушно и студено, като на змия. Никога досега не са насочвали пушка срещу мен и гледащата към гърдите ми цев ми подкосява краката. Имам чувството, че няма да издържа и всеки момент ще припадна.
— О, той е тук. Напоследък е тук постоянно — хили се мъжът и устните му откриват два реда криви и жълти зъби, докато пръстът му танцува около спусъка.
— Ти какво знаеш за Томас?
Помещението притихва, въздухът замира, както замира навън по време на буря, малко преди да удари гръм. Виждам знаците на нервност у Алекс. Притиска пръсти към бедрата си, трескаво мисли какво да каже. Трябва да е разбрал, че споменаването на този Томас беше лоша идея. Дори и аз усетих презрението и подозрението в гласа на онзи с пушката.
Минава известно време, струва ми се цяла вечност, но вероятно не са повече от секунди, и маската на професионалист отново е на лицето на Алекс.
— Просто чухме, че има проблеми.
Изказването е неясно, мъгливо, както трябва да е едно изказване на държавен служител. Пръстите му разсеяно опипват баджа. Охранителят хвърля поглед към него и видимо се отпуска. За щастие, не се заглежда в надписа. Алекс е охрана на първо ниво в лабораториите, което означава, че може да влиза в охранявани обекти не по-далеч от първия пост. Няма право да се разхожда из забранени за граждани райони, сякаш си е у дома.
