Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
Гласът ми затреперва, но сега не мога да спра. Думите се изливат като порой.
— Обичаше да танцува. Когато бях малка, качвах крачета върху нейните. Тя ме прегръщаше здраво и се понасяше бавно из стаята, отброяваше такта, опитваше се да ме научи да улавям ритъма. Не бях много добра, бях тромава, но тя винаги ми казваше, че съм красива.
Сълзите напълват очите ми и дъските под краката ми плуват в мъгла.
— Невинаги беше толкова хубаво. Понякога се събуждах посред нощ и я чувах да плаче. Притискаше лице във възглавницата, за да заглуши риданията, но аз разбирах. Когато плачеше, беше много страшно. Не съм виждала друг голям човек да плаче. А тя плачеше с глас, виеше… като животно. Имаше дни, когато изобщо не ставаше от леглото. Наричаше ги черни дни.
Алекс идва по-близо до мен. Толкова силно треперя, че едва стоя на крака. Цялото ми тяло се тресе, сякаш се опитва да прогони нещо от себе си, да изхвърли нещо заседнало дълбоко в гърдите ми.
— През тези черни дни се молех на Бог да я излекува. Да я запази, да я спаси заради мен. Исках да сме заедно. Понякога ми се струваше, че е чул молитвите ми, защото тя се успокояваше. През по-голямата част от времето беше добре. Беше чудесно. — Нямам сили да изказвам думите на глас, затова ги прошепвам съвсем тихо. — Не разбираш ли? Тя се предаде заради онова нещо. Заради любовта. Предаде се на amor deliria nervosa или… както искаш го наречи. Предаде мен.
— Съжалявам, Лена — прошепва Алекс зад мен. Протяга ръка и започва да чертае с пръст големи бавни кръгове по гърба ми. Аз се притискам в него.
Но все още не съм свършила. Избърсвам рязко сълзите, въздишам дълбоко и продължавам:
— Всички мислят, че се е самоубила, защото не е могла да понесе още една процедура. Те продължаваха да правят опити. Щеше да й бъде за четвърти път. След втората процедура решиха, че ще е по-добре да не й слагат упойка. Мислеха, че тя пречи на операцията. Влезли са в мозъка й, Алекс, а тя е била будна.
Той стиска ръката ми и аз знам, че страда заедно с мен. После отново започва да чертае кръгове с пръста си.
— Но аз знам, че не това беше причината. Мама беше смела. Не се боеше от болката. Всъщност това беше големият проблем. Тя не се страхуваше. Не искаше да я излекуват; не искаше да забрави татко, да спре да го обича. Помня, че ми го каза веднъж, точно преди да умре. „Те не могат да ни отнемат това — ми каза. И се усмихна тъжно. — Опитват се да ми го вземат, но не могат.“ Носеше една от неговите значки около врата си, на верижка. Обикновено я криеше под дрехите, но онази нощ я извади и дълго я гледа. Беше странно бижу — сребърна кама с два скъпоценни камъка на дръжката, като очи. Татко го е носел на ръкава на ризите си. След смъртта му мама не се разделяше с нея. Не я махаше дори когато се къпеше…
Изведнъж усещам, че Алекс е свалил ръката си и е отстъпил две крачки от мен. Обръщам се и виждам, че ме гледа, пребледнял и стъписан, сякаш е видял призрак.
— Какво… — Чудя се дали не съм го засегнала с нещо, без да се усетя. Нещо в погледа му кара сърцето ми да забие бързо и силно. — Да не би да те обидих с нещо?
Той завърта глава. Тялото му остава изпънато и напрегнато като струна.
— Колко голяма беше? Камата, имам предвид? — пита той със странно изтънял глас.
— Не е важна камата, Алекс, важното е…
— Колко голяма беше? — повтаря въпроса си по-силно и по-настойчиво.
— Не мога да кажа… Колкото палец, може би.
Поглеждам го и се шашкам. В очите му се чете неимоверна болка, сякаш се опитва да глътне бодлива краставица.
— Всъщност беше на дядо — награда за специални заслуги към родината. Уникална е. Татко го е казал на мама.
Алекс мълчи. Обръща се настрани и на лунната светлина лицето му изглежда изсечено и плътно като от гранит.
Радвам се, че вече не гледа в мен. Беше започнал да ме плаши.