Когато бях в четвърти клас, ни заведоха на екскурзия из Криптата. Всяко дете от началното училище трябва да я посети поне веднъж като част от образователната програма на държавата за борба с противообществените прояви. Не си спомням много от това посещение, освен ужаса и неясното усещане за студ, за тъмни каменни коридори, хлъзгави от влагата и мъха. Смисълът на екскурзията беше да ни изплашат и определено успяха.
Помня, че когато излязох на яркото слънце в красивия пролетен ден, ме обзе огромно облекчение и радост, но и объркване, защото, за да излезем от Криптата, не се изкачихме, а напротив, спуснахме се по няколко стълбища до първия етаж, където е изходът. Но през цялото време, докато бяхме вътре, дори и когато се изкачвахме, имах чувството, че съм погребана под земята, заключена няколко етажа под повърхността. Беше ужасно тъмно, тясно и миришеше лошо: сякаш са те сложили в ковчег с разложен труп. Помня също, че щом излязохме, Лиз Билмън се разплака, започна да хълца и кашля, докато една пеперуда пърхаше с криле около раменете й. Всички занемяхме, защото Лиз беше мъжкарана, падаше си малко хулиганка, не я видяхме да плаче дори когато си счупи крака в гимнастическия салон.
Тогава се заклех никога, никога да не се връщам в Криптата, по никакъв повод. Но на следващата сутрин след разговора ми с Алекс аз стоя пред вратите й и крача нервно, притиснала корема си с една ръка. Тази сутрин не можах да хапна нищо, освен гъстата черна течност, която чичо нарича кафе, и сега съжалявам за това. Имам чувството, че някаква отрова разяжда вътрешностите ми.
Алекс закъснява.
Небето над главата ми е покрито с черни буреносни облаци. По радиото казаха, че следобед ще има буря, и всичко го потвърждава. Зад портата, в края на къс павиран път се вижда Криптата, черна и страшна. На фона на тъмносивото небе изглежда като част от нощен кошмар. По каменната фасада се виждат малки прозорчета, като десетки очи на паяци, втренчени в мен. Между оградата и Криптата има малка градина. Помня я от детството си като градина, но всъщност е морава, неподдържана и олисяла на места. Нежният зелен цвят на тревата — поне там, където е успяла да пробие спечената кал — изглежда някак си не на място. В този район не вирее нищо, слънцето никога не го огрява: място на ръба, на границата между два свята, лишено от време, щастие и живот.
В известна степен то наистина е на ръба, защото Криптата се намира точно на източната граница и граничи с река Презъмскот, зад която започва Пустошта. Заредената с електричество (или не толкова заредена) телена ограда минава по единия край на Криптата и продължава от другата й страна. Самата сграда служи като мост между двата свята.
— Здрасти — чувам зад себе си и се обръщам.
Алекс върви по тротоара, косата му подскача над челото. Вятърът е силен, хапе през дрехите. Трябваше да си облека по-дебела блуза. Алекс изглежда също трепери, защото е скръстил ръце на гърдите си и се е свил. Облечен е само с тънката памучна риза от служебната си униформа. Баджът му се люлее на врата. Не съм го виждала от първата ни среща, когато беше на работа. Сложил си е и черни джинси със здрав подгъв, от който не висят конци. Всичко това е част от плана. За да влезем вътре, той трябва да убеди охраната на затвора, че сме там по работа. Виждам познатите износени маратонки с индиговите връзки и това някак си ме успокоява. Тези малки подробности ми позволяват да приема, че всичко това е възможно, че мога да бъда тук с него. Те ми дават нещо, върху което мога да се съсредоточа — малка частица от нормалния живот в свят, който изведнъж стана чужд и непознат.
