Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
Изведнъж замлъквам. Не бива да го карам да говори, ако не иска.
Алекс ме поглежда за миг, после пак навежда глава.
— Какво е направил ли? — сега гласът му отново е твърд и уверен. — Не знам. Каквото правят всички хора, затворени в шести сектор. Искал е да живее нормално. Отстоявал е това, в което е вярвал. Не се е предал.
— Какво е сектор шест?
Алекс избягва погледа ми.
— Сектора за смъртните — казва тихо. — Там са главно политически престъпници. Държат ги в отделни килии. Никой не е излязъл оттам. — Ръката му прави полукръг към подаващите се в тревата паметни плочи и повтаря: — Никога.
Спомням си надписа на вратата — „Доживотни“ и под него „ха-ха“.
— Съжалявам, Алекс.
Бих дала всичко, за да го докосна, но единственото, което мога да си позволя, е да пристъпя към него, за да скъся разстоянието между нас.
Най-после той ме поглежда и се усмихва тъжно.
— Мама и татко са били само на шестнайсет, когато са се запознали. Можеш ли да си представиш? И тя ме е родила на деветнайсет. — Отпуска се на коляно и прокарва пръст по името на баща си. Сега разбирам, че идва тук и повтаря надписа на плочата, когато думите избледнеят, за да пази спомена за баща си. — Искали са да избягат заедно, но са хванали татко, преди да осъществят плана си. Не съм чувал да са го съдили. Мислех, че е починал. Мама смяташе, че е по-добре за мен да не ми казва истината, а никой в Пустошта не знаеше подробности, за да я опровергае. Предполагам, че за нея самата е било по-лесно да вярва, че наистина е мъртъв. Не е искала да си го представям как гние в това място.
Той продължава да гали с палец буквите от надписа.
— Чичо и леля ми казаха истината, когато навърших петнайсет. Искаха да знам. Дойдох тук да се запозная с него, но… — Той потръпва отново. През тялото му сякаш преминава ток. — Но пристигнах прекалено късно. Беше починал преди няколко месеца и погребан тук, където останките му няма да могат да заразят другите.
Отново ми се завива свят. Стените сега ми изглеждат по-високи и по-близо до нас, притискат ни от всички страни, а небето се отдалечава все повече. „Никога няма да се измъкнем“, минава ми през ума, но аз поемам дълбоко въздух и се опитвам да запазя спокойствие.
Алекс се изправя и ме пита за втори път тази сутрин:
— Готова ли си?
Кимам, макар че не съм убедена. Той си позволява лека усмивка и аз виждам за миг топлината в очите му. Но мигът свършва и той отново приема израз на незаинтересован служител.
Преди да тръгнем, хвърлям последен поглед към гроба. Опитвам се да измисля молитва или нещо подходящо за случая, но не успявам. В книгите не става ясно какво точно се случва, когато умреш. Предполага се, че се разсейваш в нематериалната субстанция, която наричаме Бог, и ставаш част от него, но в училище ни казват, че излекуваните отиват в рая и живеят там в пълна хармония и ред.
— Значи това е името ти — обръщам се към Алекс, но той вече е тръгнал към вратата. — Алекс Уорън.
Той прави неразгадаем жест с глава.
— Така съм записан.
— Но всъщност се казваш Алекс Шийтс — казвам и той кима. Алекс има тайно име, като мен.
Двамата се вглеждаме един в друг и изведнъж усещам физически връзката между нас, толкова е силна, че я виждам как ни огражда, събира ни в едно и ни предпазва. Ето за това мислят хората, когато говорят за Бог, за усещането да си разбиран и защитаван от някого. Като молитва. Тръгвам като замаяна след Алекс. Щом влизаме, онази нетърпима воня ни блъсва отново и аз задържам дъха си.
Минаваме няколко спираловидни коридора. Чувството за мир и тишина, което усетих в градината, изчезва и на негово място отново се настанява страхът, толкова остър, че го усещам като нож. Дълбае в сърцето ми и навлиза все по-дълбоко, докато накрая не ми оставя нито дъх, нито сила да продължа. В един момент риданията и стоновете стават толкова силни и пронизителни, че трябва да запуша ушите си; после отново заглъхват. Разминаваме се с мъж в дълга бяла престилка, изцапана с нещо, което прилича на кръв. Той води пациент на каишка. Нито един от тях не поглежда към нас.
Завоите и извивките са толкова много, че започвам да се питам дали не сме се изгубили, особено когато коридорите стават по-мръсни и броят на електрическите крушки намалява, така че накрая се оказваме в полутъмен шестметров коридор с каменни стени, осветен от една-единствена лампа. На определени интервали в мрака примигват различни неонови надписи, сякаш се раждат от въздуха: „Сектор 1“, „Сектор 2“, „Сектор 3“, „Сектор 4“. Алекс продължава напред и когато навлизаме в коридор, който води към Сектор 5, спирам, сигурна, че е объркал пътя.