Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
Нямам представа колко хора са затворени в Криптата. Според изчисленията на Алекс са някъде около три хиляди. Благодарение на лечението, престъпленията в Портланд са рядкост, но понякога хората извършват кражби, рушат разни неща или се съпротивляват на процедурата. Тук затварят симпатизантите и несъгласните. Или ги екзекутират веднага, или ги оставят да изгният тук.
Криптата служи и за психиатрично отделение на града и макар да няма престъпления, тук има не по-малко луди от всякъде другаде. Въпреки лечението. Алекс би казал, че психично болните са толкова много именно заради лечението, и наистина, извършените по-рано от предвидената възраст процедури или онези, при които нещо се е объркало, водят до психически проблеми, нещо като ментална фрактура. Освен това има хора, които не могат да се възстановят след това — изпадат в кататония, гледат в една точка и се лигавят, и ако семействата им нямат достатъчно средства, за да ги гледат, те също се оказват в Криптата до края на живота си.
Две огромни двойни врати водят до вътрешността на затвора. Няколко малки прозорчета, вероятно с блиндирани стъкла, покрити с прах и оплюти от мухи, ми дават мъглива представа за дългия и тъмен коридор зад тях, осветен от няколко електрически крушки. На вратата има стар, излинял от дъжда и вятъра надпис: „Всички посетители минават първо през гишето за регистрация и после през електронна проверка“.
Алекс спира за част от секундата и пита, без да се обръща назад:
— Готова ли си?
— Да — отвръщам едва.
Вонята, която ни връхлита, когато влизаме, ме връща назад във времето, в четвърти клас. Мирише на хиляди притиснати едно в друго немити тела, примесена с острия мирис на белина и дезинфектанти. Но над всичко това се усеща дъхът на влагата — на коридори, които никога не изсъхват, на течащи тръби, на мъхове и плесени по стените и по всички онези скрити места, където не допускат посетители. Гишето за регистрация е наляво и жената, която седи зад един прозорец с бронирано стъкло, носи медицинска маска. Не я обвинявам за това.
За моя изненада, когато приближаваме, тя вдига поглед и назовава Алекс по име:
— Здрасти, Алекс. Кого водиш?
Той повтаря историята с „инцидента“ при оценяването ми. Очевидно двамата са в добри отношения, защото няколко пъти я нарича по име, а аз не виждам някъде табелка с името й. Тя вписва имената ни в древния компютър на бюрото си и ни препраща към охраната за проверка. Алекс поздравява приятелски и тук, и аз мислено му свалям шапка за самообладанието. Колкото до мен, аз не съм на себе си от страх, трудно ми е дори да сваля колана на дънките и треперя цялата пред детекторите за метал. Охранителите в Криптата са поне с петдесет процента по-едри от нормалните хора, с големи като ракети за тенис ръце и гърди като лодки. И всички носят пушки. Големи пушки. Автомати. Правя всичко възможно, за да скрия ужаса си, но как да останеш спокоен, когато трябва да се съблечеш буквално по бельо пред тези въоръжени великани?
Най-после минаваме през всички формалности и се обличаме в пълно мълчание. Учудвам се и се радвам, когато успявам сама да завържа обувките си.
— Само до Първи сектор — провиква се един от гигантите, докато Алекс ми прави жест да го последвам по коридора.
Стените са боядисани в болезнено жълто. У дома или в ярко осветен лекарски кабинет, или в офис, може да действа ободряващо, но осветен само от слабата примигваща флуоресцентна лампа, замърсена от влагата, от потни човешки ръце, от размазвани с години насекоми и кой знае още какво, цветът изглежда силно депресиращ, като широка усмивка, която разкрива нечии черни прогнили зъби.
— Знам, до Първи сектор — вдига ръка Алекс.
Сигурно другите сектори са забранени за посетители.
Тръгвам след него по тесен коридор, после по друг. Всичките са празни и никъде не се виждат килии, въпреки че, докато вървим, постепенно започват да се чуват стонове и писъци, както и странни животински звуци: блеене, мучене и мяукане, сякаш група хора имитират селскостопански двор. Сигурно наближаваме психиатричното отделение, но никъде не срещаме други хора, нито медицински персонал или охранители. Няма и пациенти. Навсякъде е толкова спокойно, че ме плаши, а също и тихо, като изключим онези ужасни звуци, които идват сякаш от самите стени. Решавам, че вече мога да говоря, и питам Алекс: