Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
— Съжалявам, че закъснях — казва той и спира на няколко крачки от мен.
Очите му шарят неспокойно, въпреки че останалата част от лицето му е непроницаема. Из двора обикалят пазачи, други са застанали точно до портата. Тук не е място, където можем да се докосваме и да демонстрираме близост.
— Няма нищо — казвам прегракнало.
Сигурно имам температура. Още от снощния разговор с Алекс ми се вие свят, заливат ме ту горещи, ту студени вълни. Не мога да мисля ясно. Цяло чудо е, че намерих сили да изляза от къщи днес. Чудо е също, че успях да се облека прилично, и още по-голямо чудо, че се сетих да сложа обувки.
„Мама може да е жива. Мама може да е жива.“ Тази едничка мисъл не спира да се върти из главата ми и измества всички други.
— Готова ли си? — пита той беззвучно, за да не ни чуе охраната, но аз долавям тревогата му.
— Мисля, че да — отвръщам. Опитвам се да се усмихна, но устните ми са сухи и твърди като камък. — Може пък да не е тя, нали? Може да си сгрешил?
Той кима, но по погледа му личи, че е сигурен, че няма никаква грешка. Убеден е, че мама е тук, на това ужасно място, в тази надземна гробница, и е била тук през цялото време. Тази мисъл ме побърква и аз отказвам да мисля повече за това. Сега трябва да съсредоточа всичките си сили, за да се задържа на краката си.
— Хайде — казва той и тръгва напред, сякаш наистина ме води тук по работа.
Държа погледа си забит в земята, както изискват правилата. Радвам се, че присъствието на войниците налага Алекс да не ми обръща внимание. Не съм сигурна, че в момента бих могла да проведа адекватен разговор. В мен напират хиляди чувства и хиляди въпроси търсят отговори, хиляди потискани надежди и желания, заровени от години, сега сякаш се събуждат и всичко се върти толкова бързо, че не мога да се спра на нито една конкретна мисъл.
Алекс не ми каза нищо повече за мама. Непрекъснато повтаряше: „Трябва да видиш сама“, като латерна, сякаш бе забравил другите думи. „Не искам да ти давам напразни надежди.“ После се разбрахме да се видим днес пред Криптата. Оттогава съм в шок. Непрекъснато се поздравявам, че вчера не се изплаших, не се разплаках, не се разпищях, не настоях за обяснения, но по-късно, у дома, осъзнах, че не помня как съм се прибрала, нито как съм се спасила от погледите на полицаите и регулаторите. Вървяла съм като в несвяст, глуха и сляпа за всичко около мен.
Но сега разбирам смисъла на това мозъчно вцепенение. Без него днес нямаше да мога да стана и да се облека. Нямаше да намеря пътя дотук и да продължа навътре, спазвайки установената дистанция между нас. Алекс тръгва напред, показва значката си на поста, сочи ме с пръст и се впуска в обяснения, явно ги е репетирал тази нощ:
— Имало е… инцидент при оценяването й — започва с равен тон. И двамата ме гледат втренчено, но в очите на войника забелязвам подозрение. Алекс ме гледа студено, очите му са като от стомана, златистата топлина е изчезнала и фактът, че може да се преструва толкова успешно, че се превръща в друг човек, който няма нищо общо с мен, ме разстройва. — Нищо сериозно, но родителите й и моите шефове смятат, че ще е от полза да й напомним какво се случва с онези, които не се подчиняват.
Войникът не сваля поглед от мен. Има пълно зачервено лице, кожата от двете страни на очите му е подута, сякаш е втасало тесто. Веднага си представям как плътта бухва толкова много, че скрива напълно очите му.
— Какъв инцидент? — пита той, без да спира да премята дъвката из устата си. Премества пушката от едното на другото си рамо и отново се втренчва в мен.
Алекс се навежда към него и казва тихо, но все пак достатъчно високо, за да го чуя:
— Казала, че любимият й цвят е този на изгряващото слънце.
Войникът се взира известно време в мен, после ни маха в знак, че може да минем.
— Изчакайте да отворя вратата.
Изчезва в една кабинка като онази, където работи Алекс, след няколко секунди електронната система се задейства и отваря вратата. Тръгваме с Алекс по алеята към входа на сградата. С всяка стъпка изгърбеният силует на Криптата става все по-голям. Вятърът се засилва и вдига във въздуха облаци прах, запращайки една самотна найлонова торбичка през тревата. Тя се премята и подскача в галоп, въздухът трепти от електричество, както винаги преди буря, усещам ясно онази странна вибрираща енергия, която подсказва, че всяка секунда може да се случи нещо страшно и целият свят да се разтвори в хаоса. Какво не бих дала Алекс да се обърне назад, да ми се усмихне и да ми подаде ръка. Но естествено, това не може да стане. Той крачи бързо пред мен, с изправени рамене и вперени напред очи.