Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
И затова доста се стреснах един ден, когато той пристигна в квартирата ми с нов куфар в ръката. Беше малко след като ме убеждаваше да отрежа Зоя от сърцето си и да се махна от Пирея.
— Митак — вика от прага, — ще ме приемеш ли за известно време?
— Колкото искаш — казвам. — Ама защо?
— Напуснах лелята.
— Да, де. Ама защо я напусна?
— Унизява ме! — пламна той, че чак джуката му трепна. — Няма да търпя!
— И с какво те унизява?
— Представи си — отвръща, — днес ме заведе в гардеробната на Йоан Филокали. Показва ми костюмите и вика: „Защо не си избереш някой? Ако ти е широк, шивачът ще го стесни.“
— Че лошо ли е? — опитвам да го успокоя. — Де и на мен да даде някой костюм…
— Как! — викна Михалис. — Човекът още е жив — аз да му нося дрехите! Ако беше починал и Клио се омъжеше повторно, дали щеше да предлага на новия си мъж костюмите на стареца? Сигурно не! Унизява ме като отрепка!
— Толкоз ли е стисната? — чудя се аз. — Като иска да те премени, защо не ти ушие нещо като адмиралската униформа?
— Остави! — дразни се той. — Не ми приказвай! Израсла е сиромашки и все икономии прави. На брашното евтина, на триците скъпа! А че хората имат честолюбие — не забелязва…
— Е, и ти не си израсъл като лорд — мъча се да го озаптя.
— Лорд не съм, но да ме унизяват не допускам! Къде беше клозетът? Бърже казвай, че се напикавам! — изведнъж се присви той и хукна на двора.
Върна се пак тъй присвит и седна на кревата. Личеше, че нещо го боли.
— Какво ти е? — попитах.
— Това за дрехите е последната капка, днешната, но не е само то. Ох, помина ми малко! — въздъхна той и запали цигара. — Разсипа ми бъбреците тая жена и с простата май съм зле…
— Какво говориш?! Не си се оплаквал — рекох и го огледах, макар още предишния път да бях забелязал синкавите торбички под очите му.
— Димитраки! — отпуши се ненадейно Михалис. — Ще кажа нещо само на теб. Тая жена вече не ме възбужда! Ама никак! Каквито и мурафети да прави, както и да се мъча. В началото не беше тъй, даже обратното, но от някое време — не и не! Отпуснах се като джигер. И тя взе хапчета да ми дава. Витамини уж били. Ако не ща да глътна хапчетата, реве, сълзи лее, вените си щяла да реже. С ръката си ми ги тъпче в устата и цяла чаша вода ме кара да изльокам. Да не би да скрия някое хапче зад бузата си и после да го изплюя. И не знам от тях ли е, от нещо друго ли, но откак почнах да ги пия, никак не съм добре…
— Ах, да му се не види! — слисах се аз до немай-къде. Само такова нещо не бях очаквал. За подобни хапчета и испански мухи бях слушал от по-големите момчета на улицата, чел бях и в едно дрипаво френско романче. И си мислех, че ги гълтат само развратни старци, графове и маркизи, скапани от сладострастие и пороци. — Ама много си млад бе, Михе, за хапчета. Що не идеш на доктор?
— На никакъв доктор няма да ходя! — зло ме скастри Михалис. — Вината е в лелята! До гуша ми е дошла! Потиска ме по някакъв начин — и аз не знам какъв. На парцал ме направи!
— С други жени опитвал ли си?
— Опитвах — мрачно отвърна той.
— Е?
— Редовен съм — пак тъй допълни приятелят ми.
— С каква жена? — попитах, изтръпнал от известното ти подозрение.
— Проститутка забрах. Редовен съм, и още как! — Но болката, изглежда, пак го преряза, за да напомни, че нещо в него здравата се беше объркало.
— И какво ще правиш сега? — отдъхнах след последните му думи.
— Като събереш всичко на куп — не издържам повече! Ще остана тук да видим дали без тия мръсни хапчета няма да се оправя. И ще размисля на спокойствие. Кой край да обърна към госпожа Филокали.
— Остани, остани! — насърчих го аз. — Лежи, почивай си. Аз ще ти нося храна от гостилница. Ама дай да викна и доктор, а! Ще питам Ламброс Пазаити за някой добър доктор…