Прашинка в Божието око
- Автор: Нивен Ларриё, Пурнель Джери
- Серия: Сламкарите #1
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Прашинка в Божието око». Краткое содержание книги:
Едно от дърветата напомняше на огромен бич с дълбоко забита в земята дръжка. От увития около стъблото „ремък“ растяха снопове кръгли листа. Под него стоеше животно, приличащо на гигантски сламкар, и втренчено наблюдаваше Уитбред. Ноктите на двете му десни ръце бяха остри и извити, от устата му стърчаха бивни.
— Това е разновидност на носачите — поясни сламкарят на Хорват, — но не се поддава на одомашняване. Можете да видите защо.
— Изкуствената околна среда е поразителна! — възкликна министърът. — Никога не съм виждал толкова добра имитация. Но защо не сте построили част от зоопарка на открито? Защо да имитираш околната среда, когато тя вече съществува?
— Не съм сигурен. Но резултатът е налице.
Вторият етаж представляваше пясъчна пустиня. Въздухът беше приятно сух, небето бе светлосиньо, само хоризонтът тъмнееше в жълто-кафяво. Растенията бяха месести, но без бодли. Някои имаха формата на дебели листа на лилия. По повечето личаха отпечатъци от зъби. Откриха животното, оставило тези следи, създание, напомнящо на гол бял бобър с щръкнали квадратни зъби. То не се уплаши от тях.
На третия етаж валеше силен дъжд. В илюзорната далечина проблясваха мълнии. Хората отказаха да влязат, защото не бяха облечени подходящо за такова време. Сламкарите изглеждаха полуядосани, полуразкаяни. Изобщо не им беше хрумнало, че дъждът ще смути гостите им, защото самите те го обичаха.
— И това няма да е за последен път — предупреди ги сламкарката на Уитбред. — Ние ви изучаваме, но не ви познаваме. Както и да е, пропускате някои от най-интересните растения. Може би някой друг ден, когато изключат дъжда…
На далечните изкуствени хълмове на четвъртия етаж се виждаха кръгли колиби. Под дисковидния листак на ниски чадъровидни дървета растяха червени и светлолилави плодове. До едно от тях стояха двама дребни топчести протосламкари. Десните им ръце сякаш бяха съвсем къси. Те тъжно погледнаха към групата, после единият се пресегна и откъсна светлолилав плод. Лявата му ръка бе достатъчно дълга.
— Още един непрактичен представител на нашия вид — каза сламкарят на Хорват. — Вече са измрели, освен в резервата. — На извънземния сякаш му се искаше по-бързо да продължат нататък. Откриха други двама сред леха с пъпеши — същите като онези, които бяха опитали на вечеря, отбеляза Харди.
Сред широко тревисто поле мирно пасеше семейство животни с копита и рунтава козина. Само едно от тях, което очевидно стоеше на пост, се обърна да погледне към посетителите.
— Разочарован сте. Защо? — разнесе се глас зад Уитбред.
Юнкерът изненадано се обърна.
— Разочарован ли? Не! Интересно е.
— Сгрешила съм — отвърна неговата фюнч(щрак). — Ще ми се да разменя няколко думи с господин Ренър. Ще дойдете ли?
Групата се бе разделила. Тук нямаше възможност да се загубят и всички се наслаждаваха на усещането на тревата под краката си: високи спираловидни зелени стъбла, по-меки от обикновена морава, почти като килим в салона на богато имение.
— Да? — усетил, че го наблюдават, любезно попита главният астрогатор.
— Господин Ренър, струва ми се, че сте малко разочарован от нашия зоопарк.
Уитбред потръпна. Ренър се намръщи.
— Да, и аз се опитвах да открия причината. Не би трябвало да се чувствам така. Това е цял извънземен свят, събран в една сграда заради нас. Уитбред, и при вас ли е така?
Джонатан неохотно кимна.
— Точно така. Това е извънземен свят, събран в една сграда заради нас, нали? Колко зоопарка си виждал в Империята?
Младежът се замисли.
— Шест, включително на Земята.
— И всички са като този, само че тук илюзията е по-пълна. Очаквали сме нещо много по-великолепно. А не е. Това просто е друг извънземен свят, освен разумните сламкари.
— Логично е — съгласи се сламкарката на Уитбред. Навярно гласът й звучеше малко натъжено и хората си спомниха, че техните домакини никога не са виждали извънземен свят. — Но е жалко — рече тя.
Ала следващият етаж наистина ги порази.
Доктор Хорват първи слезе от асансьора и се закова на място. Намираше се на градска улица.
— Май че сме сбъркали… вратата… — Той замълча. За миг му се стори, че полудява.
Градът бе абсолютно пуст. Имаше съвсем малко автомобили, но те бяха разбити и по някои се забелязваха следи от огън. Част от сградите се бяха срутили и покриваха улицата с планини от останки. Към него с писукане се понесе плътна черна маса, отдалечи се и потъна в черните дупки на купищата развалини.