Тайната на сътворението
- Автор: Нокс Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Димитров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната на сътворението». Краткое содержание книги:
Смазващото чувство за вина и силната ненавист към самия себе си обаче се оказаха едва ли не полезни. Поне бяха истински емоции и го извадиха от тъпото отчаяние, в което беше преседял толкова време.
Единственото друго нещо, което го държеше на крака и му помагаше да запази разсъдъка си, беше телефонът. Роб прекарваше часове наред, като само го гледаше навъсено и се молеше да звънне. И той звънеше, много пъти при това. Понякога му се обаждаха приятели, понякога колеги от вестника, а понякога и Изобел от Турция. Всички се опитваха да помогнат, но Роб бързо губеше търпение. Чакаше едно-единствено обаждане — това от полицията.
Вече знаеше, че работят по обещаваща следа. Преди четири дни Форестър беше звъннал да му каже, че бандата вероятно е някъде около имението Монпелие южно от Дъблин. Там беше домът на ирландския „Клуб на адския огън“. Детективът му беше обяснил как в Скотланд Ярд са стигнали до това заключение — убийците влизаха и излизаха от страната, изчезваха внезапно, но не бяха засечени от митническите служби и паспортните проверки. Това означаваше, че отиват в единствената държава, за която на излизане от Великобритания не се минава паспортна проверка. Криеха се в Ирландия.
Това изглеждаше правдоподобно. Но Форестър прецени, че трябва да разкаже на Роб и за странната си теория за погребаните жертви, за масовия гроб в Рибмон, за Чаталхьоюк и за убиеца Уейн от Гейси. Беше много вероятно Клонкъри да избере за скривалище място, свързано с родовата си история, близо до жертвите на неговите предци… На това място Роб загуби връзката.
Той съвсем не беше убеден, че психологическите догадки на Форестър са верни. Твърде приличаха на предчувствия, а Роб не вярваше на предчувствията. Не вярваше на никого, не вярваше дори на себе си. Единственото истинско нещо беше омразата, която изпитваше към себе си, и ужасните терзания.
Същата нощ легна и поспа три часа. Присъни му се животно, разпънато на кръст, виещо от болка. Беше прасе или може би куче. Когато се събуди, навън вече се беше развиделило, но образът на виещото животно остана запечатан в съзнанието му. Взе валиум и когато отново се събуди, вече беше обед. Мобилният му телефон звънеше. Телефонът му звънеше! Роб скочи, изтича до масата и вдигна.
— Ало? Ало.
— Роб?
Беше Изобел. Роб усети как отчаянието го обзема отново. Той харесваше Изобел и й се възхищаваше, имаше нужда от нейната мъдрост и подкрепа, но точно сега единственото, което искаше да чуе, беше гласът на Форестър от полицията, полицията, полицията…
— Изобел…
— Няма ли още новини?
— Не, няма нищо от последния път — въздъхна Роб. — Нищо. Само… тези откачени имейли от Клонкъри. С видеоклиповете…
— Робърт, съжалявам. Ужасно съжалявам. Но… — Тя замълча и Роб си представи как Изобел стои във великолепната си дървена къща и гледа към синьото турско море. Това му причини болка, тъй като го накара да си спомни как с Кристин се бяха влюбили един в друг точно там, под звездите на Мраморно море.
— Робърт, имам идея.
— А?
— Относно Черната книга.
— Да, хубаво… — Роб едва успяваше да имитира интерес. Изобел обаче нямаше намерение да се предава.
— Роб, слушай! Книгата. Тези копелета търсят нея, нали? Черната книга. Те са напълно отчаяни, а ти си им казал, че можеш да я намериш или си я намерил, за да спечелиш още малко време… Права ли съм?
— Да, но… Изобел, книгата не е у нас. Нямаме дори идея къде е.
— Точно за това говоря! Представи си, че я открием. Ако се сдобием с Черната книга, ще имаме истински лост за въздействие върху убийците, нали? Тогава можем да я разменим, да преговаряме… разбираш ли ме?
Роб се съгласи унило. Искаше му се да бъде по-ентусиазиран и да вложи малко повече енергия, но беше ужасно уморен.
Изобел продължи да говори. Роб притисна телефона с рамо към ухото си и започна да крачи бос из апартамента. След това седна на бюрото и се вторачи в екрана на лаптопа. Нямаше имейл от Клонкъри, не и нов.
Изобел продължаваше да говори и Роб се опита да се концентрира.
— Изобел, не те слушам. Съжалявам. Би ли повторила?
— Разбира се — въздъхна тя. — Нека ти обясня. Според мен те, бандата, търсят книгата, където не трябва.