Ветровете на Нептун
- Автор: Варгас Фред
- Серия: Комисар Адамсберг #5
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Ташева
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Ветровете на Нептун». Краткое содержание книги:
Облече сакото си, нахлупи арктическата ушанка и безшумно излезе в нощта. Разбитите улички на Кли-
339
нянкур бяха пусти и тъмни, на повечето места осветлението не работеше. Комисарят яхна стария мотопед на Жозет, боядисан в два нюанса на синьото, и след двайсет и пет минути спря под прозорците на Камий. Водеше го инстинктивното предчувствие за още едно убежище, желанието да вдъхне, дори само като гледа сградата, малко от спасителния въздух, който се носеше откъм Камий или се образуваше в точката на съприкосновение между Камий и него. Трябват два прозореца, за да стане течение, би заявила Клемантин. Изпита шок, като вдигна поглед към остъкления седми етаж. Светеше. Значи се бе върнала от Монреал. Освен ако не е дала жилището си под наем. Или, разбира се, освен ако таткото не се е нанесъл горе като собственик. С двата лабрадора, единият от които се лигави под мивката, другият - под синтезатора. Адамсберг не сваляше поглед от предизвикателния блясък на стъклата и се опитваше да види сянката на натрапника. Самонастаняването му го прониза като свредел. Дори му се стори, че вижда силуета на гол мъж със стегнат задник и плосък корем, и този образ съвсем го довърши.
От малкото кафене на партера на сградата се разнасяха пикантни миризми и пиянски гласове. Точно като в „Шлюза“. Чудесно, каза си Адамсберг, докато нервно заключваше мотопеда за един стълб. Една хубава чаша коняк ще превърне на пюре този гол-голе-ничък тип, който позволяваше на лабрадорите си да се лигавят на пода на ателието. По отношение на мъжа с кучетата щеше да приложи същата окончателна техника като тази на Охлюв, мир на праха му - щеше да го превърне в лепкава топка от попивателна хартия.
Второ програмирано оливане в съзнателния му живот, си каза Адамсберг и бутна вратата. Може би тази вечер няма да ги смесва. Или по-скоро да. След пет
340
седмици ще се озове в креслото на Брезийон без памет, без професия, без брат, загубил северното си момиче и свободата си. Не бе сега моментът да разсъждава над смесването на питиетата. Гадни лабрадори, помисли си още на първия коняк, които щеше да на-тика право в кулата на катедралата с главата надолу и с краката във въздуха. Когато всички изходи на перлата на готическото изкуство бъдат задръстени от тази дива менажерия, какво щеше да стане с паметника? Дали щеше да се задуши от липса на въздух? Да получи цианоза и да изпадне в агония? Или пуф-пуф-пуф -и бум? А после, запита се на втората чаша, дали щеше да се сгромоляса? И какво щяха да правят с руините, да не говорим за животните, озовали се сред останките? Със страхотно проблемче щеше да се обзаведе Страсбург.
А ако запушеше прозорците на Канадската кралска жандармерия с излишъка от животни? Ако блокираше притока на кислород и наситеше въздуха със смрадливите еманации на зверовете? Лалиберте щеше да пукне на място в кабинета си. Ще трябва да спаси Санкартие Добрия от задушаване, както и Жинет с помадата й. Но ще му стигнат ли животните? Въпросът беше важен, операцията изискваше едри животни, не охлюви или пеперуди. Трябваше му добър материал, по възможност огнедишащ, като дракони-те. А дракони не се намираха под път и над път, криеха се, шубелиите, в недостъпните си пещери.
Ама не, напротив, имаше ги бол в ма-джонга, помисли той и удари с юмрук по плота на бара. Единственото, което знаеше за тази китайска игра, беше, че съдържа сума ти дракони, и то от всички цветове на дъгата. Трябваше само да бръкне в резервите с три пръста като бащата Гийомон и да натика нужните му влечуги във вратите и прозорците, без да пропуска аралъците. Червени за Страсбург, зелени за Канадската кралска жандармерия.
341
Адамсберг ие допи четвъртата си чаша и се озова залитащ до мотопеда. Неспособен да свали катинара, той бутна вратата на сградата и изкачи седемте етажа, като се държеше за перилото. Малко да си поговори с таткото, да му каже откъде изгрява луната и да му нареди да се измита. И да му свие двете псета. Да прибави към тях доберманите на съдията, които чудесно щяха да попълнят отворите на катедралата. Но не и Охлюв, не, той беше симпатичен лигльо и беше на негова страна, както и мобилният му скарабей. Идеален план, каза си той и натисна звънеца. В паметта му прозвуча алармен сигнал. Внимание. Беше мърт-вопиян, когато е очистил Ноела. Внимание, не влизай. Вече не знаеш кой си, не знаеш колко струваш. Да, ама лабрадорите му трябваха, да им се не знае.