Ветровете на Нептун
- Автор: Варгас Фред
- Серия: Комисар Адамсберг #5
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Ташева
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Ветровете на Нептун». Краткое содержание книги:
- Като какво например?
- Нещо от нейните гадории. „Е, един по-малко.“ От ония злобни фразички, които имаше навик да изрича. И Ролан трябва да е побеснял след цялата мъка на погребението. Не че го защитавам, но така си мисля. Сигурно му е кипнало, грабнал е вилата на баща си и я е подгонил по стълбите. И готово. Убил е стария бял дракон.
-С вилата?
- Така се предполагаше, заради раните и защото сечивото беше изчезнало. Жерар си я поддържаше вилата, нагряваше я, изправяше зъбците й, остреше ги. Грижеше се за инструментите си. Веднъж като работехме в една градина, един от зъбците й се счупи в един камък. Мислите, че купи нова? Не, поправи я, завари зъбеца. Биваше го в железарския занаят. Освен това изрязваше малки фигурки в дървената дръж-
330
ка. Мари се вбесяваше, че се занимава с такива глупости. Не казвам, че беше някакво изкуство, но дръжката ставаше много красива.
- Какви фигурки?
- Малко като в училище. Звездички, слънца, цветя. Нищо повече, но все пак Жерар си беше парче артист. Обичаше да разкрасява. Така правеше и с дръжките на мотиката, на лопатата. Не можеше да сбъркаш неговите сечива. След смъртта му си запазих лопатата за спомен. Нямаше по-свестен човек от него.
Старият Андре излезе от стаята и се върна с излъс-кана от годините лопата. Адамсберг разгледа стотиците малки образи, издълбани на дръжката и патини-рани от времето. Приличаше на старинен тотем.
- Наистина е красиво - искрено каза Адамсберг, като внимателно прекара пръсти по дръжката. - Разбирам защо сте я запазили, Андре.
- Мъчно ми става, като си спомня за него. Винаги ти казваше нещо мило. И все се шегуваше. Виж, за нея никой не съжаляваше. Винаги еьм се питал дали тя не го направи. И дали Ролан не бе разбрал.
- Какво да е направила, Андре?
- Да пробие лодката - изръмжа старият градинар, като стисна дръжката на лопатата.
Кметът го откара с камионетката си до гарата в Орлеан. Седнал в ледената чакалня, Адамсберг зачака влака си, като дъвчеше залци хляб, за да попият ракията, която изгаряше стомаха му, така както думите на Андре изгаряха главата му. Унижението на бащата с ампутираните пръсти, убийствената амбиция на майката. И в това менгеме - бъдещият съдия, жаден да компенсира слабостта на бащата, да превърне недъга във власт, като убива с тризъбеца като със саката ръка, превърнала се в инструмент на всемогъ-щество. фюлжанс бе взел от майка си страстта към господство и от баща си - непоносимата обида на сла-
331
бия. Всеки удар с убийствената вила отдаваше почит и придаваше стойност на Жерар Гийомон, потънал победен в тинята на езерото. Последната му шега.
И, разбира се, за убиеца е било невъзможно да се раздели с украсената дръжка на сечивото. Ударите са щели да бъдат нанасяни от бащината ръка. Защо обаче не е възпроизвеждал майцеубийството? Защо не е унищожавал майчини образи? Жени на известна възраст, властни и потискащи? В кървавия списък на съдията фигурираха както жени, така и мъже, млади, по-възрастни, стари. А сред жените имаше съвсем млади момичета, точно обратното на Мари Гийомон. Дали не искаше да завладее цялата земя, като удря където му падне? Адамсберг преглътна хляба и поклати глава. Това яростно унищожение имаше друг смисъл. То не просто заличаваше унижението, то многократ-но увеличаваше могъществото на съдията, точно както и избраното фамилно име. То беше крепост, издигната, за да го предпази от всяко принизяване. Но как, като намушка един старец, фюлжанс можеше да изпита подобно усещане?
Изведнъж му се прищя да се обади на Трабелман и да го предизвика, като го информира, че след като е хванал ухото, е измъкнал и цялото тяло на съдията и сега се приближава към вътрешността на главата му. Глава, която бе обещал да му донесе, набучена на тризъбец, и да спаси от затвора кльощавия Ветийо. Когато се сетеше за майора, Адамсберг изпитваше желание да го завре в някой от високите прозорци на катедралата. Една трета от майора, горната част на бюста. Досами дракона от приказките, до чудовището от Лох Нес, до рибата от езерото Пинк, до жабите, миногата и другите животни, които постепенно превръщаха перлата на готическото изкуство в истински вивариум.
Но завирането на една трета от майора в готическия прозорец нямаше да заличи думите му. Ако бе-
332
ше толкова просто, всеки щеше да го прави при най-малкото раздразнение и в страната нямаше да остане празен прозорец, дори прозорчетата в селските параклиси щяха да бъдат заети. Не, не ставаше така. Сигурно защото Трабелман не беше далеч от истината. Истина, до която и Адамсберг започваше предпазливо да се докосва благодарение на мощното подбутва-не на Ретанкур в кафенето до Шатле. Когато русият лейтенант ви подбутнеше, през мозъка ви минаваше нещо като мълния. Всъщност Трабелман беше сбъркал егото. Чисто и просто. Защото понякога има аз и аз, мислеше Адамсберг, докато вървеше покрай кея. Аз и моят брат. И беше възможно, защо не, абсолют-ната закрила, която дължеше на Рафаел, да го е задържала в орбита доста далеч от света, във всеки случай на добро разстояние от другите хора и в иълна безтегловност. И, разбира се, на разстояние от жените. Да тръгне по друг път би означавало да зареже Рафаел, да го остави да пукне сам в бърлогата си. Невъзможен акт. Дали всичко това не го принуждаваше и да страни от любовта, дори да я унищожава? Напълно ли да я унищожава?