Пророчество
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пророчество». Краткое содержание книги:
Пророчеството му гласи, че в живота на неговия внук ще има пет ужасни дни — пет дати, изпълнени със страховити събития, за които Джими трябва да се подготви.
Според Руди последните слова на стареца са само несвързано бръщолевене на умиращ. Ала когато разбира, че Джоузеф е предрекъл с точност до секунди не само часа, в който ще се роди внукът му, но и физическия дефект на бебето, предсказанието смразява кръвта му.
Какви кошмарни събития очакват Джими Ток? Какви предизвикателства трябва да преодолее?
С всяка следваща стъпка той все повече се приближава към зловещата си участ. Защото истината за това кой е самият той и какво ще му се случи през петте фатални дни, надминава всички очаквания…
— Аз съм и чичо все пак — възрази той. — И неин спасител.
— Няма да те лъжа — каза му тя. — Нито Джими ще го направи. Никога няма да бъдеш и най-малката част от живота и.
— Е, може би най-малката. — Пунчелино се опита да посочи, доколкото му позволяваха белезниците, левия си бъбрек.
Лори се втренчи в него и го смути.
Той се усмихна.
— Страшна работа си.
— И ти не падаш по-долу — каза тя.
Оставихме го и занесохме новината на Шарлин Колман в коридора.
От затвора потеглихме към Денвър, където подготвяха Ани за всеки случай и където ние бяхме отседнали в „Мариот“. Потъмнялото небе пръскаше гранули сняг като парчета от счупени зъби.
В града кръпки лед изпъстряха павираните улици. Вятърът развяваше палтата на пешеходците.
С Шарлин се бяхме срещнали тази сутрин пред хотела. Сега след прегръдки, благодарности и благословии тя отпътува обратно към Сноу Вилидж.
Отново бяхме в нашия експлорър само двамата. Лори беше зад волана и пътувахме към болницата. Аз казах:
— Направо ме изплаши до смърт, когато му заяви, че Ани никога няма да бъде част от живота му.
— Той знаеше, че няма да позволим такова нещо — обясни тя. — Ако се бяхме съгласили, щеше да разбере, че лъжем. Съответно щеше да осъзнае, че си го излъгал, че ще убиеш Вивасементе. Но сега си мисли, че наистина ще го направиш, защото както той каза, виж какво направи с великия Бизо. Ако вярва, че ще го направиш, ще изпълни и неговата част от сделката.
Помълчахме и после аз се обадих:
— Луд ли е или е злобен?
— Разликата не ме интересува. Какъвто и да е, трябва да се справим.
— Ако е луд и после е станал злобен, може да бъде оправдан. И донякъде може да бъде съжаляван.
— Нищо подобно — заяви тя; беше лъвица, малкото и беше в опасност и тя не можеше да проявява разбиране към хищника.
— Ако първо е бил злобен и злобата му го е побъркала, не му дължа нищо, което човек дължи на брат си.
— Мислиш за това от известно време.
— Да.
— Не се тормози! Забрави го! Съдът приключи въпроса, като го определи за умствено здрав, за да бъде съден. Тя спря пред червения светофар.
Пред нас мина черна катафалка. Прозорците бяха затъмнени за дискретност. Може би в нея беше трупът на известна личност.
— Аз всъщност няма да убия Вивасементе — уверих Лори.
— Хубаво. Ако някога решиш да убиваш, не убивай, когото ти падне. Говори с мен! Ще ти дам списък.
Светна зелено.
Докато минавахме през кръстовището, три хилещи се момчета на ъгъла отправяха неприлични жестове към нас. Носеха черни ръкавици, на които бяха отрязани средните пръсти, за да е по-ясно посланието. Единият хвърли снежно-ледена топка, която се удари силно във вратата ми. На една пряка от болницата, все още завладян от мисли за Пунчелино и притеснен за Ани, казах:
— Ще се откаже.
— Не си го и помисляй!
— Защото това е четвъртият от петте фатални дни.
— Доста си беше фатално там за известно време.
— Не беше достатъчно. Нещо по-лошо наближава. Така е, ако съдим по миналото.
— Силата на негативното мислене — предупреди ме тя. Въпреки парното по чистачките се образува ледена коричка, те спряха да се движат и зацепиха на стъклото. Беше ден преди Деня на благодарността. Приличаше на замръзналото сърце на януари. Носеше атмосферата на Хелоуин.
62
Капитан Флъфи, смелото мече-бодигард, което пазеше нощните чудовища да не изпълзят от гардероба и да схрускат децата, беше на болничното легло до Ани. Това беше най-трудната задача през цялата му кариера.
Когато пристигнахме, заварихме дъщеря ни да спи. Напоследък непрекъснато беше изморена и спеше много. Прекалено много.
Въпреки че Ани не знаеше колко близо беше майка и до смъртта преди единайсет месеца, знаеше за медальона и че е оцелял в опустошителен пожар. Знаеше, че майка и го е носела в спешното отделение. Ани го беше поискала. Сега беше на нея.
Моята красива, малка Ани се беше стопила. Очите и бяха безжизнени, устните и — бледи. Изглеждаше дребничка като птиче, стара.
Нито списанията, нито телевизията, нито гледката през прозореца представляваха някакъв интерес за мен. Не можех да откъсна поглед от малкото ми момиче; виждах я, каквато беше преди и каквато можеше да бъде отново. Не исках да отместя поглед или да изляза от стаята от страх, че като се върна, Ани няма да я има и аз ще имам само нейни снимки, такава, каквато беше преди.
Упоритият и дух, куражът и през всичките тези изтощителни месеци на болест, болка и влошаване бяха вдъхновение за мен. Но вдъхновението не ми стигаше. Исках нея — излекувана, здрава, отново изпълнена с живот. Моята мъжкарана. Моята бъдеща ега си артиста. Родителите ми не ме бяха учили да моля Бог за благословия и подаръци. Да ми покаже пътя — да. Да ми даде сила да постъпя правилно — да. Но не и да спечеля от лотарията, не и да ми даде любов, здраве или щастие. Молбата не е списък с „дай ми“; Бог не е Дядо Коледа. Така ме бяха учили и аз вярвах, че ни се дава всичко, от което се нуждаем, без да молим за него. Необходимо е да притежаваме разума и мъдростта да откриваме силата и средствата, когато ни трябват, и да намираме куража да правим това, което се налага да се направи.