Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— А близнаците — крещи Вилке, без да ми обръща внимание. — Католическото дете ще бъде погребано едновременно и по протестантски, а протестантското — и по католически! Представете си, каква бъркотия! Не, с двойния ковчег няма да се измъкнете от това затруднение! Два отделни ковчега, това е изходът! Тогава всяка религия ще си има своя ковчег. Свещениците могат тогава да се обърнат с гръб един към друг и така да благославят децата.
Вилке явно си представя, че всяка от двете религии е нещо като отрова за другата.
— Говорихте ли вече със свещениците? — пита той.
— Това ще направи моят мъж — казва жената.
— Наистина съм любопитен…
— Ще направите ли двоен ковчег? — пита жената.
— Ще направя, но ви казвам…
— Колко ще струва? — пита жената. Вилке се почесва по главата.
— Кога трябва да бъде готов?
— Колкото е възможно по-скоро.
— Тогава трябва да работя и през нощта. Извънреден труд. Ковчегът трябва да бъде изпипан извънредно хубаво.
— Колко ще струва? — пита жената.
— Ще ви кажа при предаването. Ще го направя евтино, заради науката. Само че не мога да го взема обратно, ако ви забранят да го използувате.
— Няма да забранят.
Вилке поглежда учудено жената.
— Откъде знаете това?
— Ако свещениците не искат да ги благословят, ще ги погребем без свещеници — казва твърдо жената. — Те винаги бяха заедно и трябва да останат заедно.
Вилке кима.
— Решено, значи… ковчегът ще бъде доставен непременно. Но не мога да го взема обратно.
Жената изважда от ръчната си чанта едно черно кожено портмоне с никелова ключалка.
— Искате ли предплата?
— Това е общоприето. За дървения материал. Жената поглежда Вилке.
— Един милион — казва той малко смутено. Жената му дава банкнотите. Те са малко нагънат — Адресът — казва тя.
— Ще дойда с вас — заявява Вилке. — Ще взема мярка. Те трябва да имат хубав ковчег.
Жената кима и ме поглежда.
— А надгробният камък? Кога ще го доставите?
— Когато желаете. Обикновено се изчаква да минат няколко месеца след погребението.
— Не можем ли да го получим веднага?
— Може. Но по-добре да почака. Като мине известно време, гробът се сляга. По-целесъобразно е да поставим надгробния камък чак тогава, иначе ще трябва да го слагаме още веднъж.
— Ах, така ли — казва жената. Зениците на очите и сякаш трепват за миг. — При все това ние бихме желали да получим камъка веднага. Не може ли… не може ли да се постави така, че да не хлътва?
— Тогава трябва да направим специална основа за надгробния камък, преди погребението. Искате ли?
Жената кима в знак на съгласие.
— Имената им да бъдат изписани върху камъка — казва тя. — Не трябва просто да лежат там. По-добре е, ако имената се поставят веднага. — Тя ми дава номера на гробния парцел. — Бих желала веднага да платя — предлага тя. Колко ще струва?
Тя пак отваря черното кожено портмоне. Аз й казвам цената, смутен като Вилке, и добавям:
— Днес всичко се смята в милиони и милиарди.
Странно, но понякога човек може да познае дали хората са порядъчни и почтени или не са според това как сгъват парите. Жената разтваря банкнота след банкнота и ги слага на масата до мострите от гранит и варовик.
— Бяхме спестили парите за училището — казва тя. Сега вече изобщо не биха стигнали, но за този случай са точно — Изключено! — казва Ризенфелд. — Имате ли въобще представа колко струва черният, шведски гранит? Той идва от Швеция, млади човече, и не може да се плаща с полици в германски марки! Той струва чужда валута! Шведски крони! Имаме само още няколко блока, за приятели! Последните! Те са като синкаво-бели диаманти. Давам ви един заради вечерта с мадам Вацек… Но два! Да не сте си загубили ума? Все едно да поискам от Хинденбург да стане комунист.
— Ама че идея! • — Е добре! Вземете тази скъпоценност и не се опитвайте да изтръгнете от мене повече отколкото вашият шеф. Тъй като сте и резсилен, и директор на канцелария, няма защо да се стараете да авансирате в службата.
— Сигурно няма защо. Аз се старая само от чиста любов към гранита. От платоническа любов дори. Не искам даже да го продавам.
— Не искате? — пита Ризенфелд и си налива чаша ракия.
— Не — отвръщам аз. — Не искам нищо друго, освен да си сменя професията.
— Пак ли? — Ризенфелд бута креслото си така, че да може да вижда прозореца на Лиза.
— Този път наистина.
— Ще се върнете към даскалъка?
— Не — казвам аз, — не съм вече толкова наивен. А и въображението ми поотслабна. Не знаете ли нещо за мене? Вие толкова много пътувате.
— Какво? — пита Ризенфелд незаинтересувано.