Друидите на Шанара

— Нищо няма да открием тук, Планинецо — отбеляза Дийс, като дъвчеше последния си къс сухо месо. — Нищо, освен морето, вятъра и тези проклети птици, които пищят като луди.

Морган само кимна без да отговори. Опитваше се да си представи дали ще може да изяде някоя морска птица, ако му се наложи. Вече почти не им оставаше храна. Скоро щяха да бъдат принудени да ловуват. А какво друго освен птици имаше тук? Риба, реши той твърдо. Птиците изглеждаха твърде неприятни.

— Липсват ли ти Планините? — попита най-неочаквано Дийс.

— Понякога — той си спомни за родния си дом и леко се усмихна. — Всъщност, през цялото време.

— И на мене също. От години не съм ги виждал. Мисля си, че те са най-прекрасното нещо, което природата е създавала. Чувствах се изключително приятно, когато бях сред тях.

— Каризман също каза, че са му харесвали. Каза, че обичал тишината.

— Тишината. Да, спомням си колко тихо беше сред тези хълмове.

Намериха подслон в сенчестия вход на една сграда. Едрият мъж се отдръпна от някакъв капчук, от където по стената се стичаше дъждовна вода. Изкачиха няколко стъпала, седнаха, облегнати с гръб към стената и започнаха да наблюдават дъжда.

Той се приведе напред.

— Искам да ти кажа нещо — започна да говори Дийс тихо. — Познавам този човек, Пи Ел.

Морган го погледна заинтригувано.

— Откъде?

— От преди. От много отдавна. Отпреди двайсет години. Тогава беше още дете; аз съм наистина доста стар, — Дийс мрачно се засмя. — Дете наистина, но още тогава бе убиец. Убиец от самото си раждане — и никога не би могъл да бъде нищо друго — той поклати глава, обрасла със сплъстена коса. — Познавах го. Знаех, че срещнеш ли го, няма да ти се размине.

— А на твоя път изпречвал ли се е?

— На моя ли? О, на моя не. Аз зная къде и с кого да вървя. Винаги е било така. Затова съм останал жив. Пи Ел е човек, който намрази ли те веднъж, ще те мрази, докато не те убие. Няма значение какво ще му струва това, просто ще го направи. — Той посочи с пръст Морган. — Добре е да разбереш нещо. Не зная защо е тук. Не зная и защо момичето го е довело. Но той не е приятел на никого от вас. Знаете ли кой е той? Той е главорез от Федерацията. Всъщност, най-добрият главорез. Любимецът на Ример Дал.

Морган направо изстина, кръвта му цялата се отдръпна от лицето.

— Това не може да бъде.

— Може. И е вярно, — наблегна на думите си Дийс. — Освен ако нещата са се променили, но силно се съмнявам в това.

Морган поклати недоверчиво глава.

— А ти откъде знаеш, Хорнър?

Хорнър се усмихна с широка гладна усмивка.

— Има нещо смешно във всичко това. Аз си го спомням, макар че той не ме помни. Виждам го по очите му. Опитва се да разбере какво зная за него, но не може. Забелязал ли си как ме гледа? Опитва се да разбере. Много време е минало, предполагам. Многс хора е убил, много лица има да си спомня. А мене не ме е виждал отдавна. А и в моя живот няма толкова много призраци, които да ме тревожат, — той помълча. — Истината е, Планинецо, че аз самият бях един от тях.