Време на презрение
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #4
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-429-1
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Време на презрение». Краткое содержание книги:
Цири се разплака и сведе глава към коленете си.
Издържа да върви до пладне, но после жегата я победи и я принуди да спре за отдих. Скрита в сянката зад един каменен израстък, тя се отпусна в дълга дрямка. Сянката не й осигуряваше прохлада, но все пак беше по-добре, отколкото изгарящото слънце. Жаждата и гладът прогонваха съня.
Далечната планинска верига изглеждаше така, сякаш пламти и проблясва под лъчите на слънцето. „На върховете на тези планини — помисли си тя — може и да има сняг, може да има лед, може да има ручеи. Трябва да се добера дотам, и то бързо.“
Вървя почти цялата нощ. Определяше посоката по звездите. Цири съжаляваше, че не беше внимавала на занятията и не беше пожелала да изучава звездния атлас, съхраняващ се в храмовата библиотека. Разбира се, знаеше основните съзвездия — Седемте кози, Каната, Сърпът, Драконът и Зимната девица, но тези, които виждаше в момента, висяха високо над главата й и й беше трудно да се ориентира по тях. Най-накрая успя да избере от блещукащите мравчици една достатъчно ярка звезда, която според нея показваше нужната посока. Цири не знаеше каква е тази звезда и сама й даде име. Нарече я Окото.
Тя вървеше. Планинската верига, към която се беше насочила, не се беше приближила ни най-малко — и сега си беше толкова далече, колкото и предишния ден. Но й посочваше пътя.
Докато вървеше, се оглеждаше внимателно. Намери още едно гущерско гнездо, в него имаше четири яйца. Видя зелено растение, не по-голямо от пръстче, което по чудо беше израснало между камъните. Хвана голям кафяв бръмбар. И тънкокрак паяк.
Изяде всичко.
По пладне повърна всичко, което беше изяла, и изгуби съзнание. Когато се свести, потърси с очи поне малка сянка, но не намери и продължи да лежи, свита на кълбо, притиснала ръце към корема си.
След залез-слънце тръгна отново. Машинално. Няколко пъти падаше, изправяше се и продължаваше.
Вървеше. Трябваше да върви.
Вечер. Отдих. Нощ. Окото показва пътя. Ходене до пълно изтощение, настъпило дълго преди изгрева на слънцето. Отдих. Лош сън. Глад. Студ. Отсъствие на магическа енергия, неуспех при опита да се измагьоса светлина и топлина. Росата, излизана рано сутринта от острието на камата и пукнатините по камъните, само усилваше жаждата.
Когато слънцето изгря, тя заспа насред усилващата се топлина. Събуди я палещата жега. Изправи се, за да продължи да върви.
Падна в несвяст след по-малко от час ходене. Когато дойде на себе си, слънцето беше в зенит и печеше. Цири нямаше сили да търси сянка. Нямаше сили да стане на крака. Но тя стана.
Вървя. Без да се предава. През целия ден. И част от нощта.
Отново проспа най-силната жега, свила се на кълбо под наклонен, заровен в пясъка камък. Сънят беше лош и мъчителен — сънуваше вода, вода, която можеше да се пие. Огромни, бели водопади, заобиколени от мъгла и дъги. Пеещи ручеи. Малки горски изворчета под сенките на потопени във водата папрати. Миришещи на влажен мрамор дворцови фонтани. Плесенясали кладенци и преливащи ведра… Капки, стичащи се от разтапящи се ледени висулки… Вода. Студена оживителна вода, от която болят зъбите, но която има толкова чуден, неповторим вкус…
Събуди се, скочи на крака и тръгна в посоката, от която беше дошла. Връщаше се, олюлявайки се и падайки. Трябваше да се върне! Беше минала покрай вода! Беше минала, без да се спре. Покрай шумящ между камъните поток! Как можеше да е толкова безразсъдна!
Дойде на себе си.
Жегата отслабваше, наближаваше вечер. Слънцето сочеше на запад. Планините. Слънцето не можеше, нямаше право да е зад гърба й. Цири прогони миража, сдържайки сълзите си. Обърна се и продължи похода си към планините.
Вървя цялата нощ, но много бавно. Не стигна далеч. Заспиваше в движение и сънуваше вода. Изгряващото слънце я завари седнала на един каменен блок, вторачена в острието на камата си и оголила ръката си до лакътя.
Нали кръвта също е течност. И може да се пие.
Прогони виденията и кошмарите. Облиза покритото с роса острие на камата и продължи да върви.
Припадък. Дойде на себе си, изгаряна от слънцето и от нагорещените камъни.
Пред нея, отвъд трепкащата от горещината въздушна завеса, се виждаше ширналата се назъбена планинска верига.
Беше по-близо. Значително по-близо.
Но Цири вече нямаше сили. Тя седна.
Слънцето се отразяваше в камата, стисната в ръката й — тя пламтеше. Тя беше остра — Цири знаеше това.
„Защо се мъчиш? — попита камата със сериозния, спокоен глас на педантичната магьосница, наречена Тисая де Врие. — Защо се обричаш на страдания? Приключи с това най-накрая!“