Време на презрение
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #4
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-429-1
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Време на презрение». Краткое содержание книги:
Тя почувства смазваща умора и сънливост, които не отстъпваха дори пред сковаващия я студ.
„Няма да заспя — реши тя. — Не бива да заспивам… Не бива…“
Събуди се от пронизващ студ и видя, че се развиделява. Сковаващата болка, идваща от вътрешността на корема й, и сухото и мъчително стържене в гърлото я накараха да дойде на себе си. Опита се да стане. Не успя. Наболяващите я вкочанени крайници не искаха да я слушат. Опипа почвата около себе си и усети влага под пръстите си.
— Вода… — изхриптя тя. — Вода!
Треперейки с цялото си тяло, тя се надигна на четири крака, притисна устни към базалтовата плоча и започна трескаво да събира с език капките роса от гладката повърхност на камъка и да изсмуква влагата от процепите. В един от тях се беше събрала почти половин шепа роса — изпи я заедно с пясъка и не се реши да я изплюе. Огледа се.
Внимателно, за да не пропусне нищо, събра с език капките от тръните на нисък храст, който по мистериозен начин беше успял да израсне между камъните. На земята лежеше камата й. Тя не помнеше кога я е измъкнала от ножницата. Острието беше мътно от тънък слой роса. Цири грижливо и прецизно облиза студения метал.
Преодолявайки сковаващата тялото й болка, тя запълзя на четири крака, търсейки влага по по-далечните камъни. Но златният диск на слънцето изскочи иззад каменистия хоризонт, заля пустинята с ослепителна жълта светлина и мигновено изсуши камъните. Цири посрещна с радост увеличаващата се топлина, но разбираше, че скоро, подложена на безмилостната жега, ще започне да тъгува за нощния студ.
Обърна се с гръб към яркото кълбо. Там, където беше то, беше изток. А тя трябваше да върви на запад.
Горещината нарастваше, бързо набираше сила, скоро стана непоносима. Към пладне така я беше изтощила, че тя, ще не ще, трябваше да промени посоката на движение, за да потърси сянка. Най-накрая намери укритие — голям, наподобяващ гъба камък. Изпълзя под него.
И в този момент забеляза лежащ между камъните предмет. Това беше напълно излизаната от нея кутийка от крем за ръце.
Цири вече нямаше достатъчно сили, за да заплаче.
Гладът и жаждата надделяха над умората и отчаянието. Олюлявайки се, тя възобнови похода си. Слънцето печеше.
Далеч, на хоризонта, зад трептящата завеса на горещината, тя различи нещо, което можеше да бъде единствено планинска верига. Много далечна планинска верига.
Когато падна нощ, тя с огромно усилие почерпи Сила, но успя да измагьоса кълбо едва след няколко опита и това така я изтощи, че вече не можеше да продължи да върви. Изразходва цялата си енергия, но не можа да направи заклинание за стопляне и отпускане. Магическата светлина й придаваше смелост и повдигаше духа й, но студът я изтощаваше. Пронизващият и мъчителен студ не й позволи да заспи чак до сутринта. Тя трепереше и с нетърпение очакваше изгрева на слънцето. Извадила беше камата от ножницата и предвидливо я беше сложила върху камъните, за да се покрие металът с роса. Беше ужасно уморена, но гладът и жаждата прогонваха съня. Издържа до съмване. Беше още тъмно, когато се зае да излизва росата от острието на камата. Веднага щом се развидели, тя веднага се надигна на четири крака, за да потърси влага в цепнатините.
Чу съскане.
Един голям шарен гущер стоеше на най-близкия каменен блок. Беше разтворил беззъбата си паст срещу нея, виреше впечатляващия си гребен, стоеше изпъчен и удряше с опашката си по камъка. Пред гущера се виждаше малка, пълна с вода пукнатинка.
Отначало Цири уплашено отстъпи, но веднага я обзе отчаяние и дива ярост. Опипвайки наоколо с разперените си длани, попадна на ръбест камък.
— Тази вода е моя! — извика тя. — Моя!
Хвърли камъка. Не уцели. Гущерът подскочи на лапите си с дълги нокти и ловко се плъзна в каменния лабиринт. Цири се строполи до камъка и изсмука водата от цепнатината. Веднага забеляза нещо.
Зад камъка, в кръгла ниша, лежаха седем яйца, едва открояващи се на фона на червеникавия пясък. Момичето не се замисли дори за минута. Допълзя до гнездото на колене, хвана едно от яйцата и впи зъби в него. Кожестата черупка се пръсна, лепкавото й съдържание потече върху дланта й. Цири изсмука яйцето и облиза ръката си. Преглъщаше с усилие и изобщо не усещаше никакъв вкус.
Изсмука всичките яйца и остана да стои така, на четири крака, лепкава, мръсна, цялата в пясък, с висяща от зъбите й гъста субстанция, трескаво ровейки в пясъка и издавайки нечовешки стонове. Изведнъж застина.
Изправи се, принцесо! Не слагай лактите си върху масата! Внимавай как посягаш към чинията, да не изцапаш дантелите на ръкава си! Избърши си устните със салфетка и престани да мляскаш! О, богове, нима никой не е научил това дете как трябва да се държи на масата! Цирила!