Ковачница на мрак

— Учителю… какво е станало със света?

— Нищо… все още. Хайде.

Успя някак да пристъпи след него, черпакът я удряше по бедрото при всяка стъпка. Това я разсейваше, но все пак успя да огледа странната мъглива тъмнина и с изненада осъзна, че може да вижда през ефирната й същност. Хаут закрачи напред, протритите му ботуши затупаха и заскърцаха по чакъла.

Щом излезе от кулата, видя тясна пътека, минаваща по хребет с ширина не повече от изпъната ръка. От двете й страни нямаше нищо, само празно пространство. Успя да преодолее внезапно обзелото я замайване. Когато заговори, необятната празнота приглуши гласа й:

— Учителю, как е възможно това?

Усети, че камъчетата под краката й се изместват, и погледна надолу. Изумена, видя блещукащи и искрящи накити: дебел килим от скъпоценни камъни, пръстени и дрънкулки — истинско съкровище под нозете й. Хаут не му обръщаше внимание, газеше равнодушно през хрущящите скъпоценности все едно, че не бяха нищо повече от дървени парчетии и камъчета. Коря се наведе и гребна с шепа. Всички пръстени бяха прерязани и извити, сякаш бяха изтръгвани от безчувствени пръсти. Вдигна тежка огърлица от злато, огъната и издълбана сякаш от срезове с нож. Счупените брънки се изхлузиха между пръстите й, студени като змии. Вдигна очи и видя, че Хаут се е спрял и я гледа.

Коря поклати невярващо глава.

— Богатство, пред което благородник ще е по-низш и от просяк. Учителю, кой би могъл да остави такава диря?

Хаут изсумтя.

— Богатство ли? Редкостта ли гарантира стойност? Ако е тъй, с по-голяма цена от тези дрънкулки са доверието, истината и почтеността. Още по-скъпо от тях е опрощението. А с най-висока цена сред всички тях — протегнатата ръка. Богатство? Живеем в бедност. А това тук е най-измамната пътека — трябва да я извървим с непогрешима стъпка, дете.

Коря пусна съкровищата и се изправи.

— Страх ме е, че може да се препъна. Може да падна, учителю.

Той сви рамене, сякаш страхът й не го притесни.

— Това е плячка. Съкровище на убиец. Пътеката криволичи нагоре и кой може да каже какво чака в самия й край? Цитадела, стенеща под тежестта на претопени листи злато? Диамантен трон, на който седи гнил труп? Ще повярваш ли, че тази пътека е толкова ясна? Кой защитава това селение? Коя армия коленичи в служба на злато и сребро? Колко топла е постелята им от скъпоценности нощем?

— Казах, че не обичам гатанките, учителю. Кое селение е това?

— Ах, колко нюансирана дума. Селение. Покана за баланс, всичко неподвижно, прашинка, подпряна на друга прашинка, илюзия за плътност. Място, през което да преминеш, обгърнал пространството, докъдето стига взорът ти, и да го наречеш дом. Света който познаваш ли очакваше? Представяше си бъдещето, което те очаква, да е не по-различно в същината си от миналото? Къде са степите, питаш? Къде е търкалянето на дни и нощи… но за тях какво повече мога да те науча? Какво повече може да се научи за тях, което всяко дете със здрав ум да не може да схване само за няколко години?