Ковачница на мрак

— Не разбирам, учителю. Какви сили? Джагът не са ли се отказали от всякакви претенции за такива неща?

Хаут вдигна един тежък колан с меч в тежка кожена ножница. Затегна го, намести го, а след това се намръщи и го свали. Оръжието тупна тежко на масата.

— Азатанай — каза той. — Някой е бил много прибързан. Но трябва да говоря с ближните си. Онези, които са останали тоест. Другите могат да гният.

— Защо съм толкова важна, учителю?

— Кой каза, че си?

— Тогава защо отделихте години да ме подготвяте, ако струвам малко или съвсем нищо?

— Нахалството ти служи добре, Коря, но винаги рискуваш плесник през лицето.

— Никога не сте ме удряли.

— И затова залагаш на риска като някой джелекски мелез, тъй ли? — Той вдигна една тежка алебарда от масата, отстъпи назад и я размаха, натресе я в стената и се разхвърчаха каменни парчета. Пусна оръжието с дрънчене на пода и потърка китките си.

— Какво ще обсъдите с вашите събратя?

— Да обсъждаме? Никога не обсъждаме. Спорим.

— С желязо?

Бърза хищна усмивка огря лицето му и се стопи само след миг.

— Колкото и да е приятна идеята, не.

— Тогава защо сте снаряжен за война?

Коря едва надви подтика си да излезе и да се върне в кулата. Да застане под утринните звезди и да погледа, докато слънцето ги избие всички. Хаут й бе забранил всякакви вещи освен дрехи за смяна за това пътуване. Въпреки това тя бе убедена, че никога няма да се върнат тук.

Хаут вдигна двуостра брадва с дръжка от еленов рог и я развъртя.

— Тел Акаи. Къде се натъкнах на това? Красиво оръжие… трофей или дар? Съвестта ми не е смутена, тъй че… не е плячка. Колко често, чудя се, трябва триумфът да ръси кръв? И от това ли вкусът му ни се струва така сладък?

— Учителю, щом няма да се защитавам с желязо, тогава с какво?

— С ума си, дете. Не виждаш ли, че съм зает?

— Казахте ми да слушам добре, учителю. Ето, тук съм и слушам добре.

— Казах ли? Слушаш?

— Ще пътуваме на юг, сред вашите събратя. Но източникът на нашето любопитство ще се намери сред азатанаите. Тъй че предполагам, че ще се срещнем и с тях. Това пътуване се очертава дълго, а все още имаме само една малка торба с храна, по един мях с вода, две одеяла и котле.

— Разбрах те. Намери черпак.

— На някой от събратята ви ли ще ме предадете, учителю? Да продължи образованието ми?

— Кой би те взел? Избий тези нелепи мисли от главата си. Ние с теб сме оковани като пранга и верига. Ти си главоболието, което не мога да махна от черепа си, старата рана, грачеща, щом дойде дъжд, кракът, спъващ се по равна твърд. — Взе един ремък и нагласи на него брадвата Тел Акаи. После взе шлема си и се обърна към нея. — Е, готова ли си?

— А черпакът?

— Щом толкова жадуваш за оръжие, защо не? Виси на кука над огнището.

— Знам — сопна се тя и се обърна да го откачи. — Не обичам загадки, учителю.

— Тогава няма да те храня с нищо, докато не се подуеш до пръсване.