Чародейката

Стенание премина през тълпата, когато вратите на затвора се отвориха със

скърцане и оттам се заизливаха воини, които се строяваха в дълги, прави редици.

Светлината на вечерното слънце се стичаше кървавочервена по броните и

оръжията им.

– Трябва да вярвам, че съм тук, за да променя нещата. – Вирджиния мушна

Магьосника с пръст в гърдите толкова силно, че той се олюля. – А ти за какво си

тук, доктор Дий?

Това бе въпросът, който го тормозеше, откакто Маретю му бе върнал здравето,

но не и младостта. Защо беше тук? Днешният ден бе изпълнен с такива невероятно

смесени емоции. Беше преминал от триумф към отчаяние за броени мигове;

умираше, после пък бе съживен. И за какво? През дългия си живот Дий бе развил

необичайни умения. Как трябваше да ги използва?

Старецът въздъхна и се огледа. Тълпата на площада се бе удвоила и сега

наброяваше около две хиляди души. Те крещяха и скандираха името на Атон, но

никой не смееше да се приближи твърде много до наклонените стени на затвора.

След миг чудовищата с животинските глави щяха да атакуват и Дий не се

съмняваше, че на площада ще настане страшна касапница. Едно време това не би

го смутило. Но тогава беше безсмъртен – повече от човек. А сега си беше пак един

обикновен мъж. И това го караше да гледа по друг начин на нещата.

– Е – каза накрая Дий. – Все пак съм прекарал голяма част от смъртния си живот

като съветник на най-великата кралица на Англия. Помогнах £ да победи испанската

армада. Изглежда, в края на живота ми кръгът се затваря и аз се връщам към

някогашната си роля: съветник на една кралица.

Вирджиния премигна от изненада.

– Но аз не съм кралица.

– О, ще бъдеш – каза той уверено. – И така, ето какво предлагам.

Глава 56

Скатах бродеше из покрайнините на Дану Талис, загърната в бяла роба, а

щръкналата £ яркочервена коса бе скрита под конусообразна сламена шапка.

Улиците бяха почти опустели. Няколко стари мъже и жени седяха в тъмните

входове и я гледаха как минава забързано покрай тях. Малки деца в дрипи играеха

по непавираните улици и се взираха в нея с големи любопитни очи.

Скатах спря до една рушаща се чешма и напълни шепата си с капещата от нея

мръсна вода. Опита я предпазливо: имаше привкус на сол и горчива пръст. Тя се

огледа, мъчейки се да се ориентира. Тук, в покрайнините на града, бедняшките

квартали постепенно отстъпваха място на по-големи къщи, а по-нататък, към

центъра, се виждаха издигащи се към небето пирамиди, зикурати42 и

благороднически дворци. Зад тях, по-огромна от всичко, бе Пирамидата на

слънцето.

Тя се обърна, засенчи очи и погледна на запад. Полегатата светлина я

заслепяваше – Уицилопочтли нарочно бе разчел атаката, така че залязващото

слънце да скрие пристигането на виманите и планерите. Но тя все пак ги видя –

мънички точици в небето. Скоро щяха да са тук.

Някакво смътно движение я накара да се завърти и ръцете £ се стрелнаха към