Връхлита страховит легион

— Не всички обитатели на демонското царство са толкова грозни. Някои са дори… красиви.

— Сукуб ли? — възкликна с отвращение отец-епископът.

— Сукуб? — повтори Джоми. — Какво е сукуб?

— Сукубите са женски демони — обясни нетърпеливо отец-епископ Крийган, — които се отличават с невероятна красота и умение да прелъстяват.

Амиранта си пое дъх и заговори:

— Тези легенди са доста пресилени. — Огледа присъстващите и продължи: — Всеки демон оцелява, както може, в зависимост от дарбата, която той… или тя притежава. Сукубите са… надарени със способността да наподобяват жени с рядка хубост, принадлежащи към различни раси. Но това е само илюзия.

— Брат ми щеше да е очарован от подобна илюзия — засмя се Гуламендис. — Това е по неговата специалност.

— О, стига приказки! — тросна се Амиранта. — Вече прехвърлих стоте и отдавна престанах да се занимавам с подобни неща. Надживях сума ти любовници и ако реша да потърся утеха с човек, за когото съм сигурен, че ще е до мен поне през следващите сто години, това си е моя работа.

Сандрина се изчерви. Очевидно едва сдържаше гнева си, но премълча. Амиранта се обърна към нея.

— Казах ти го три пъти вече, но ще го повторя пак. Ако съм те обидил по някакъв начин, съжалявам. — Смръщи вежди и добави: — Но не съм ти се клел във вярност. Щом не можеш да ми простиш, това е твой проблем, а не мой. — Обърна се към Пъг: — Нещо против да се върнем към темата, която обсъждаме?

Пъг имаше достатъчно житейски опит, за да познае кога става въпрос за сериозни взаимоотношения, така че кимна и рече:

— Ако обичаш, говори с твоя слуга.

Междувременно Налнар вече се бе нахвърлил върху храната и поглъщаше лакомо хляба, сиренето и плодовете. Амиранта въздъхна, погледна още веднъж Сандрина и се обърна към джуджето:

— Налнар, разкажи ми за тези, с които си се пръкнал.

— За кои по-точно, господарю? — попита джуджето, без да спира да мляска.

— Ами за Чода, Нимно… — спря, понеже не можеше да си спомни имената на останалите. — За всички от твоето котило.

— Да ти разкажа? Какво да ти разкажа, господарю?

— Разкажи ни за живота ви. Какво правиш, когато не те викам тук. И всички вие.

— Ами ние… живеем, умираме, бием се… — Очите на Налнар блеснаха. — Ние просто… започваме. Няма ни, после ни има. Стотици от нас плуват в мястото на началото. Бием се. Ядем. Растем. От стотиците оцеляват петдесет. И изпълзяват от мястото на началото и се бият с тези, които са големи и гладни. Но ние бяхме най-хитри, деветимата. Събрахме се заедно и убихме тези, които дебнеха, и ги разкъсахме. Станахме силни и бяхме заедно. Тези, които дебнеха, побягнаха от нас и се нахвърлиха върху слабите. — Налнар сви рамене. — А ние напуснахме мястото на началото и се скрихме.

— Скрихте се? — повтори Амиранта. — От кого се скрихте?

— От всички, които са по-големи, по-силни и по-гладни — отвърна джуджето, бодна с нокът парче сирене и го лапна.

— Жаден съм! — Изгледа с присвити очи Амиранта и попита:

— Вино?

— Не! — отсече Амиранта, погледна Пъг и обясни: — Ужасен е, когато е пиян. — Обърна се към джуджето. — Ще пиеш вода.