Връхлита страховит легион
- Автор: Фейст Раймонд
- Серия: The Demonwar Saga #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546553805
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Връхлита страховит легион». Краткое содержание книги:
Таределите - расата на изгубените елфи, звездният народ, най-сетне са открили своя път из вселената до Мидкемия. На света, който обитават в момента, те водят неравна война с опустошителна орда демони и някога величествената им империя се е смалила до шепа оцелели. Едничката им надежда е легендата за Родния дом - изгубения свят, на който е възникнала расата на елфите; място, скрито зад завесата на времето. И сега те са убедени, че Мидкемия е тъкмо светът, който търсят.
Безскрупулни и арогантни, таределите не позволяват никой и нищо да се изпречи на пътя им, но не след дълго Пъг и Конклавът осъзнават, че не неканените гости от звездите, а демоничната орда, която ги преследва, е истинската опасност за тях. На всичко отгоре над Пъг е надвиснало пророчеството, че е осъден да гледа как всички, които обича, умират...
— Защо точно сега обаче? — попита Пъг. — След всички тези години и по начин, който със сигурност ще предизвика хаос? Ако е толкова могъщ, колкото казваш, и знае къде си, защо просто не хвърли върху теб огнена топка или нещо подобно?
— Заклинанията за огън са част от проактивните магии — обясни Амиранта и Гуламендис кимна в знак на съгласие. — Но разбирам за какво говориш. Би могъл да стовари някоя канара върху мен, докато вървя през планините.
— Освен ако не може да те вижда — добави Джоми. И когато всички се извърнаха към него, побърза да вметне: — Извинявам се.
— Няма за какво — рече Пъг. — Идеята ти е добра.
— Което означава, че ме вижда с магия, а не чрез зрението си — каза замислено Амиранта.
— Значи може да е навсякъде — каза Гуламендис. — Но за да те засече, е необходимо ти да направиш някое заклинание.
— Точно това си мислех — рече Пъг. — Въпросът е как успява да те проследи, докато викаш демон?
Гуламендис поклати глава.
— Това ще изисква невероятно умение… дори според представите на моите сънародници.
— Вече двеста години изучавам различни магии — каза Пъг — и непрестанно откривам нови неща. Въпреки това не мога да си представя как го е постигнал брат ти.
— Може би защото познава магичния ми почерк. Както ти познаваш почерците на жена ти и синовете ти.
— Но как разбира къде точно се намираш, когато се заемеш с някое заклинание?
— Тъкмо в това е въпросът — отвърна Амиранта.
— Шпиони? — подхвърли Джоми.
— Само Брандос и вероятно жена му Саманта знаят къде се срещам с демоните. Вярвам им като на членове на моето семейство.
— А какво ще кажеш за демони шпиони? — попита Джоми. — Не зная точно как работят тези заклинания, но може би той държи някъде демон, който го предупреждава, когато ти призовеш друг демон.
Амиранта и Гуламендис го погледнаха стреснато. Първи заговори човешкият Укротител на демони.
— Нямам представа дали…
— Дали е възможно въобще — уточни елфът.
Джоми сви рамене.
— Вие сте експертите по демоните. Вие кажете.
Гуламендис като че ли малко се ядоса от забележката му, но не каза нищо.
— Както посочи Пъг — рече Амиранта, — има още много неща, които не знаем.
— Защо не попитате тогава? — обади се Джоми.
— Кого да попитаме? — хладно каза Гуламендис.
— Ами демоните. — Джоми се ухили.
Амиранта се ококори. После се засмя и възкликна:
— О, богове и бездни!
Звездният елф се намръщи, но след миг също се разсмя.
— Изглежда, нашият млад приятел е забелязал нещо, което пропускаме — каза Амиранта. — Прекалено много се съсредоточаваме върху творенията и забравяме да се позанимаем със съществата, които използваме в работата си.
— Тоест? — попита Крийган.
— Тоест — повтори Амиранта и се надигна, — защо просто не повикаме някой демон и не започнем да му задаваме въпроси!
И с един-единствен жест и дума направи заклинание и насред помещението блъвна облак черен дим и от него се появи джудже със синкава кожа.
— Налнар! — извика Амиранта. — Призовавам те!
— Господарю — отвърна създанието и огледа останалите.
Гуламендис се засмя доволно и каза:
— Това е Чокин.
— Чокин? — попита Пъг.
— Имах едно джудже, което ми служеше. Всъщност бяха две, Чоял и Чокин. Този ми прилича на Чокин.
Джуджето се обърна към Гуламендис и попита с висок и писклив гласец:
— Чокин?
— Познаваш ли Чокин? — попита Амиранта.
Налнар закима и отвърна:
— От една кръв сме, но той е по-голям от мен. Чоял пък е по-млад.
— Братя ли сте? — попита Гуламендис.
— Какво е братя? — отвърна с въпрос джуджето.
— От една майка и един баща — обясни чародеят.
— Майка? Баща? Не те разбирам, господарю.
— Изглежда, те нямат родители — рече Джоми, втренчил очарован поглед в дребното същество от демонското царство: първото, което — колкото и да му се струваше странно — не се опитваше да го убие.
— Какво искаше да кажеш с това, че сте от една кръв? — настоя Амиранта.
— Пръкнали сме се едновременно. Чоял, Чокин, Ланлар, Джодо, Такеш, Тадал, Нимно, Джадру и аз, Налнар! Деветима. Но Джодо и Ланлар ги няма вече. Седем само останахме. — Сведе глава и на лицето му се изписа печал.
— Какво стана с твоите… братя? — попита Амиранта.
— Изядоха ги — отговори джуджето. И после попита: — Защо господарят вика Налнар?
Амиранта се обърна към Пъг.
— Има ли нещо, с което да го почерпим? По-разговорчив е, докато се храни.