Джентълмен Джоул и Червената кралица

— А — каза Корделия и усмивката ѝ помръкна.

— Скоро трябва да дам отговор на Десплейнс.

— А.

— Такова предложение не получаваш често. И други офицери чакат за повишение.

— А.

— Макар че да се пенсионирам като адмирал на сергиярския флот… дори не си бях мечтал за подобен успех в професията.

— А.

— И какво означава това „а“? — попита той малко раздразнено.

— Все едно си прехапвам езика, но без болката.

— А — отвърна той и я разсмя.

— Благодаря ти, че ми се довери — каза тя, малко твърде официално предвид разсъблеченото им състояние. — Това ще ми спести измислянето на алтернативни обяснения за проявите ти на разсеяност.

— Разсеян ли изглеждам?

— Само за човек, който те познава много добре.

Имаше ли в живота му друг, който да го познава по-добре от нея, по-интимно? Не можеш да си намериш нови стари приятели, така казват. Е, можеш, но отнема страшно много време. А времето рано или късно свършва.

— Не бих могъл да взема ембрионите със себе си във Ворбар Султана.

— Така е, да.

— А ти не би дошла с мен.

— Да. Вече направих своя избор. Оставам на Сергияр.

— Значи, за разлика от твоя Майлс, аз не мога да имам и двете неща. Ако тръгна по другата пътека, може да намеря нещо добро в алтернативното си бъдеще, но не мога да взема със себе си… тези неща. — Със закъснение си даде сметка, че леглото не е най-безпристрастното място за този разговор. Макар че не можеше да си представи как го провежда в своя кабинет или в нейния.

— Ембрионите могат да останат замразени още десетина години — каза тя, влязла отново в ролята си на безпристрастен съветник. — Нищо не ги заплашва, ако не броим вулканите, а няма данни, че скоро ще изригнат. А колкото до мен… — Корделия не довърши. Поклати глава. Стисна устни.

— Какво за теб?

— Щях да кажа, че аз още ще съм тук. Но няма да съм замразена във времето като ембрионите. Планирам да бъда тук, но повече от това не бих могла да кажа със сигурност.

Не би могъл да очаква от нея, че ще го чака в безвремие. „Сега или никога“ звучеше твърде драматично, но „сега или без гаранции“ звучеше съвсем на място. Реалистично. Разумно. И други депресиращи прилагателни за възрастни.

Бяха се върнали до първото квадратче.

— Някакви други идеи? — попита Джоул.

— Боя се, че изчерпах капацитета си на безпристрастен съветник. Съжалявам.

Да, нямаше да го освободи от отговорността за собствените му решения. Разговорът беше преминал до голяма степен според очакванията му. Или се беше надявал на друго — да го моли отчаяно да остане? Да захвърли всичко в името на любовта и живота? Това не беше в стила на Воркосиган и все пак… навремето тя беше направила точно това, захвърлила бе кариерата си, семейството си, корените си, напуснала бе колонията Бета заради Бараяр. „Не… заради Арал.“ Без да погледне назад? Може би не.