Артър & Джордж [bg]

Триъгълникът, в който тъй дълго живееше — мъчително, но безопасно, — вече е счупен и новата геометрия го плаши. Дълбоката скръб отшумява, обзема го летаргия. Той броди из земите на Ъндършоу и има чувството, че ги е планирал някой непознат преди много години. Посещава конете си, но не заръчва да ги оседлаят. Всеки ден ходи до гроба на Туй и се връща изнемощял. Представя си как тя го утешава, уверява го, че независимо от истината винаги го е обичала и сега му прощава; ала му се струва суетно и себично да иска подобно нещо от една покойница. Дълги часове седи в кабинета си, пуши и гледа блестящите кухи трофеи, спечелени от един спортист и преуспял писател. Всички тия дрънкулки изглеждат безсмислени пред смъртта на Туй.

Оставя цялата си кореспонденция в ръцете на Уд. Секретарят му отдавна се е научил да имитира подписа на своя работодател, посвещенията, характерните изрази, дори убежденията му. Нека за малко той стане сър Артър Конан Дойл — собственикът на името не го желае в момента. Уд има правото да отваря всички писма и да ги изхвърля или да отговаря по свое усмотрение.

Артър няма енергия; почти не се храни. Да изпитва глад точно сега би било просто чудовищно. Ляга си, но не може да спи. Няма болестни симптоми, само общо и тежко неразположение. Консултира се със своя стар приятел и медицински съветник Чарлс Гибс, който се грижи за него още от Южна Африка. Гибс му казва, че е и всичко, и нищо; с други думи — нерви.

Скоро обаче не са само нервите. Има проблеми и с червата. Това поне Гибс може да установи, но не и да излекува. Някакъв микроб трябва да се е вмъкнал в организма му в Блумфонтейн или из африканските пущинаци и си е останал там, изчаквайки да го атакува, когато е най-слаб. Гибс му предписва сънотворни. Нищо обаче не може да стори срещу другия микроб, върлуващ из организма на пациента му, който е също тъй непобедим; микробът на вината.

Артър винаги си е въобразявал, че дългото боледуване на Туй ще го подготви някак за нейната смърт. Винаги си е въобразявал, че след това скръбта и вината ще са по-ясно очертани, по-определени, по-категорични. А вместо това те сякаш са като времето, като облаци, непрестанно придобиващи нови форми под напора на безименни и непредсказуеми ветрове.

Знае, че трябва да се стегне, но не намира сили; в края на краищата това би означавало пак да лъже. Първо, да увековечи, да запише в историята старата лъжа за преданата си съпружеска обич към Туй; сетне да подготви и разпространи новата лъжа как Джийн донесла ненадейна разтуха за сърцето на скърбящия вдовец. Мисълта за тази нова лъжа го отвращава. В летаргията поне има истина: изтощен, с болки в стомаха, едва тътрещ нозе от стая до стая, той поне не заблуждава никого. Само че и това не е вярно: всички обясняват състоянието му с тежката скръб.