Артър & Джордж [bg]

А сетне Туй умира. Минали са тринайсет години, откакто се разболя, девет, откакто Артър срещна Джийн. Сега, през пролетта на 1906 година, тя започва да изпада в кротък делириум. Сър Дъглас Пауъл незабавно застава до леглото й — по-блед, по-плешив, но все тъй любезен пратеник на смъртта. Този път няма шанс за възстановяване и Артър трябва да се подготви за онова, което му предсказваха толкова отдавна. Започва бдението. В Ъндършоу замлъква тракането на еднорелсовата железница, стрелбището опустява, мрежата е свалена от корта за целия сезон. Туй все така не усеща болки, остава все така безметежна, докато цветята на ранното лято заменят пролетните букети в стаята й. Постепенно потъва във все по-дълги периоди на бълнуване. Туберкулозата стига до мозъка; лявата страна на лицето и тялото й е частично парализирана. „Подражание на Христос“ лежи неразгърната; Артър непрестанно е до съпругата си.

Към края тя го разпознава. Казва му „Бог да те благослови“ и „Благодаря, скъпи“, а когато той я повдига в леглото, прошепва: „Вече съм пътничка.“ Когато юни отстъпва място на юли, вече по всичко личи, че умира. В самия ден Артър пак е до нея; Мери и Кингсли гледат изплашени и смутени, малко засрамени заради парализираното наполовина лице на майка си. Чакат безмълвно. В три часа сутринта Туй издъхва, стискайки ръката на Артър. Тя е на четирийсет и девет, Артър на четирийсет и седем. Той остава в стаята дълго след смъртта й; застанал до тялото си повтаря, че е сторил всичко възможно. Знае, че това безжизнено тяло върху леглото не е всичко, което остава от Туй. Тази бяла восъчна вещ е само нещо, което тя е напуснала.

През следващите дни заедно с трескавите вълнения на опечален съпруг Артър изпитва и чувството за достойно изпълнен дълг. Туй е погребана като лейди Дойл под мраморен кръст в Грейшот. Сипят се съболезнователни послания от велики и обикновени люде; от кралски особи и прости камериерки, от колеги писатели и от широката читателска публика, от лондонски клубове и от гарнизони в най-далечните кътчета на империята. Отначало Артър е трогнат и впечатлен от съболезнованията, но когато те продължават да идват, постепенно го обзема смут. Какво точно е сторил, та да заслужи тъй дълбоки чувства и породилата ги почит?

Тия прояви на искрено вълнение го карат да се чувства лицемер. Туй беше най-нежната спътница в живота, която би могъл да желае един мъж. Той си спомня как й показваше военните трофеи по крайбрежния булевард; вижда я как гризе сухар в Кралската фабрика за провизии; как танцуват около кухненската маса, докато е в напреднала бременност с Мери; как я извежда из заснежената Виена; как я загръща с одеяло в Давос и как маха с ръка на полегналата й фигура върху верандата на египетския хотел, преди да запрати топката за голф през пясъците към най-близката пирамида. Спомня си усмивката и добрината й; но си спомня и друго — от години не би могъл да се закълне с ръка на сърцето, че я обича. Не само откакто срещна Джийн, а и преди това. Обичаше я, доколкото е възможно, като се има предвид, че всъщност не я обичаше.