Вятърните мелници на боговете [bg]
- Автор: Шелдон Сидни
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Матекс
- Переводчик: Олга Дончева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Вятърните мелници на боговете [bg]». Краткое содержание книги:
— Нищо не ми дължите, ваше превъзходителство.
Йонеску тропна юмрука си по масата:
— Не искам да ви бъда задължен! Кажете каква е вашата цена!
Мери му отговори:
— Ваше превъзходителство, нямам цена. Аз имам две собствени деца. Знам как се чувствате.
Той затвори очи за момент.
— Така ли? Нику е единственият ми син. Ако се бе случило нещо с него… — Той спря и не можеше да продължи.
— Бях горе и го видях. Изглежда добре. — После се изправи. — Ако това е всичко, ваше превъзходителство, трябва да тръгвам, защото имам среща в посолството. — И тя се обърна към вратата.
— Почакайте!
Мери се върна.
— Никакъв подарък ли не бихте приели?
— Не. Казах ви вече…
Йонеску й подаде ръка.
— Добре, добре. — Замисли се за секунда и добави. — Ако трябваше да си измислите едно желание, какво щяхте да си пожелаете?
— Нямам никакво…
— Трябва! Аз настоявам! Само едно желание. Каквото поискате.
Мери стоеше, мислеше и гледаше лицето му изпитателно. Най-накрая каза:
— Бих желала да се отмени ограничението за евреите да напускат Румъния.
Йонеску седеше и слушаше. Почука с пръст по бюрото си.
— Разбирам. — После дълго мълча. Най-после вдигна поглед към Мери и й отговори: — Ще го отменя. Разбира се, не всички ще могат да излизат зад граница, но ще осигуря някои облекчения за тях.
Решението бе огласено след два дни и веднага лично президентът Елисън се обади на Мери.
— За бога! — възкликна той по телефона. — Мислех си, че изпращам там дипломат, а вие се оказахте истински чудотворец.
— Просто имах късмет, господин президент.
— Ще ми се такъв късмет да имат всички наши дипломати. Поздравявам ви за всичко, което постигнахте, Мери.
— Благодаря, господин президент.
Тя остави слушалката с облекчение. Вътре в себе си ликуваше от радост.
— Месец юли е вече на прага — каза Хариет Кругър на Мери. — Предишният посланик винаги устройваше прием по случай Четвърти юли за всички американци, живеещи в Букурещ. Ако смятате, че това не е необходимо…
— Не, не. Мисля, че идеята е прекрасна.
— Добре тогава. Ще се погрижа за всичко. Ще има много знамена, балони, оркестър — както си му е редът.
— Звучи чудесно! Благодаря ви, Хариет.
Това ще опразни джоба на резиденцията, но си струва. Истината е, помисли си Мери, че родината ми липсва.
Неочакваното посещение на Флорънс и Дъглас Шифър бе истинска изненада за Мери.
— Ние сме в Рим — крещеше Флорънс в телефонната слушалка. — Удобно ли е да дойдем да те видим?
Мери се зарадва.
— Кога ще пристигнете?
— Какво ще кажеш за утре?
На следващия ден Мери отиде с лимузината на посолството на летище „Отопени“, за да посрещне семейство Шифър. Размениха си горещи прегръдки и целувки.
— Изглеждаш фантастично — каза Флорънс. — Никак не си се променила, откакто стана посланик.
След малко ще се изненадаш, каза си Мери.
По пътя към резиденцията Мери им показваше някои забележителности — същите неща, които тя самата бе видяла преди четири месеца. Само четири месеца ли бяха изминали? Струваха й се цяла вечност.
— Тук ли живееш? — попита Флорънс, когато минаха през вратите на резиденцията, охранявани от патрули. — Зашеметяващо е.
Мери ги разведе из резиденцията.
— Боже мой! — учудваше се непрекъснато Флорънс. — Плувен басейн, театър, хиляди стаи и на всичкото отгоре си имаш и собствен парк!
Обядваха в голямата трапезария и разговаряха за съседите си в Джънкшън Сити.
— Липсва ли ти домът? — попита я Дъглас.
— Да, много — и изричайки отговора, Мери осъзна колко далеч бе дошла. Джънкшън Сити означаваше спокойствие и сигурност, там беше лесно да се живее, там имаше приятели. А тук имаше страх и ужас, и долни заплахи, надраскани с червена боя по стените в кабинета й. Червена боя, цвета на жестокостта.
— За какво се замисли? — прекъсна мислите й Флорънс.
— Моля? О, нищо. Просто се бях замечтала. А вие двамата какво правите в Европа?