Мечокът и Славеят
- Автор: Арден Кэтрин
- Серия: Winternight #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Мечокът и Славеят». Краткое содержание книги:
След като майката на Василиса умира, баща ѝ отива в Москва и се връща с нова съпруга. Тя ненавижда селските порядки и забранява почитането на духовете. Всички смирено се съгласяват, но Василиса е ужасена, защото усеща, че това ще донесе само нещастия.
И се оказва права – реколтите загиват, зли същества от гората започват да се приближават и нещастие се настанява в селото. През това време мащехата на Василиса става все по-сурова с нея.
Опасността приближава и Василиса трябва да се противопостави дори на близките си, като призове опасни дарби, които дълго е потискала. Възможно ли е най-страшните приказки на бавачката всъщност да се окажат реалност?
> *Красива зимна история, пълна с магия, чудовища и опасностите от това да пораснеш.
> * * **Наоми Новик***
> *Завладяващ и лиричен, дебютният роман на Катрин Арден докосва сърцата и ускорява пулса. Очаквам с нетърпение следващата нейна книга.*
> ***Тери Брукс***
> *Прекрасно построен разказ за семейството и суровите чудатости на необятната зимна магия.
> * * **Робин Хоб***
ръка. Вася я хвана и беше метната върху врата на коня. Упирът се
приземи в снега, на мястото, където беше стояло момичето. Кобилата
се втурна напред. Зад тях се разнесоха два крясъка: един на болка и
втори на ярост.
Ездачът на кобилата не говореше. Задъхана, Вася разполагаше само
с миг, за да бъде благодарна за краткия отдих. Тя висеше с главата
надолу върху плешките на коня и известно време яздиха така. При
всеки удар на копитата в земята момичето имаше чувството, че
вътрешностите й ще изпаднат през кожата й, въпреки това те не
спираха да препускат в галоп. Тя не усещаше лицето и краката си.
Силната ръка, която я беше вдигнала от снега, я държеше неподвижна, но ездачът не говореше. Кобилата не миришеше като никой друг кон, който Вася някога беше виждала - на странни цветя и топъл камък, което беше нелепо в ужасно студената нощ.
Препускаха, докато накрая Вася вече не можеше да търпи болката и
студа.
- Моля те - задъхано промълви тя. - Моля те.
Внезапно спряха рязко и това разтърси костите й. Вася се плъзна
назад от коня, падна, вкочанена в снега, преви се на две и започна да
повръща, като притисна натъртените си ребра. Кобилата стоеше
неподвижна. Вася не чу ездача да слиза от седлото, но изведнъж той
вече стоеше върху снега. Олюля се и се изправи на краката си, които
вече не усещаше. Главата й беше непокрита в нощта. Валеше сняг.
Снежинките се заплитаха в плитката й. Вече не трепереше, усещаше
тялото си натежало и безчувствено.
Мъжът погледна надолу към нея, а тя - нагоре към него.
Очите му бяха светли като водата или зимния лед.
- Моля те - прошепна Вася, - студено ми е.
- Тук всичко е студено - отвърна той.
- Къде съм?
- Зад северния вятър - сви рамене той. - В края на света. Никъде.
Внезапно Вася се олюля и щеше да падне, но мъжът я подхвана.
- Кажи ми името си, девушка. - Гласът му отекваше със странно ехо в
гората наоколо им.
Вася поклати глава. Плътта му беше леденостудена. Тя се отдръпна
и се препъна:
- Кой си ти?
Снежинките залепваха за тъмните му къдрици. Беше гологлав като
нея. Той се усмихна и не отвърна нищо.
- Виждала съм те и преди - каза тя.
- Идвам със снега - отвърна той. - Идвам, когато хората умират.
Тя го познаваше. Беше го познала в мига, в който ръката му сграбчи
нейната:
- Умирам ли?
- Може би. - Той сложи студената си ръка под челюстта й.
Вася усети как сърцето й пулсира под пръстите му. После изведнъж
я проряза болка. Не й достигаше въздух. Падна на колене. Сякаш в
кръвта й се образуваха късчета кристал. Той коленичи до нея.
Карачун - помисли си Вася. - Морозко, демонът на студа. Смъртта - това е
смъртта. Ще ме намерят замръзнала в снега като момичето от приказката.
Тя си пое дъх и усети, че студът се е разпрострял до дробовете й.
- Пусни ме - прошепна. Устните и езикът й бяха твърде студени, за да й
се подчинят. - Нямаше да ме спасиш при дървото, ако си смятал да
ме убиеш.
Демонът отпусна ръка. Вася падна отново в снега, задъхана и се
преви о две.
Той се изправи.
- Откъде знаеш, че не бих го направил, глупачке? - попита с изтънял от
гняв глас. - Що за лудост те доведе в гората посред нощ?
Вася се насили да се изправи.
- Не съм тук по собствен избор. - Бялата кобила дойде зад нея и
топлият й дъх докосна бузата на момичето. Вася зарови студените си
пръсти в дългата й грива. - Мащехата ми се готвеше да ме изпрати в
манастир.
- И затова ти избяга? - Гласът му беше изпълнен с презрение. - По-лесно е да избягаш от манастир, отколкото от Мечока.
Вася срещна погледа му.
- Не избягах. Е, избягах, но само...
Не успя да довърши. Притисна се към коня, останала на края на
силите си. Кобилата изви врат. Мирисът на камък и цветя съживи
малко Вася. Тя се изправи и стисна уста.
Демонът Мраз се приближи още. Вася инстинктивно протегна
едната си ръка, за да го задържи на разстояние. Но той стисна в здрава
хватка облечената й в ръкавица ръка.
- Тогава ела - рече й. - Погледни ме.
Свали ръкавицата й и сложи дланта си върху нейната.
Цялото й тяло се напрегна в очакване на болката, но болка не дойде.
Ръката му беше твърда и хладна като речен лед - дори нежна - върху
замръзналите й пръсти.
- Кажи ми коя си - гласът му изпрати полъх от леденостуден въздух в
лицето й.
- Казвам... се Василиса Петровна - отвърна тя.
Очите му сякаш бяха способни да пробият дупки в черепа й. Тя