Мечокът и Славеят
- Автор: Арден Кэтрин
- Серия: Winternight #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Мечокът и Славеят». Краткое содержание книги:
След като майката на Василиса умира, баща ѝ отива в Москва и се връща с нова съпруга. Тя ненавижда селските порядки и забранява почитането на духовете. Всички смирено се съгласяват, но Василиса е ужасена, защото усеща, че това ще донесе само нещастия.
И се оказва права – реколтите загиват, зли същества от гората започват да се приближават и нещастие се настанява в селото. През това време мащехата на Василиса става все по-сурова с нея.
Опасността приближава и Василиса трябва да се противопостави дори на близките си, като призове опасни дарби, които дълго е потискала. Възможно ли е най-страшните приказки на бавачката всъщност да се окажат реалност?
> *Красива зимна история, пълна с магия, чудовища и опасностите от това да пораснеш.
> * * **Наоми Новик***
> *Завладяващ и лиричен, дебютният роман на Катрин Арден докосва сърцата и ускорява пулса. Очаквам с нетърпение следващата нейна книга.*
> ***Тери Брукс***
> *Прекрасно построен разказ за семейството и суровите чудатости на необятната зимна магия.
> * * **Робин Хоб***
кобила и се отправи обратно към огромното легло, олюлявайки се.
***
През целия този ден в замръзналите земи на Северната Рус
вилнееше буря. Жителите й побързаха да се приберат по домовете си и
да залостят вратите си. Дори пламъците в печките на дървения палат
на Дмитрий в Москва танцуваха и трепереха. Старите и болните
знаеха, че времето им е дошло, и умряха кротко на фона на виещия
вятър. Живите се кръстеха, когато усетеха, че сянката ги е подминала.
Но щом падна нощта, вятърът утихна и небето се изпълни с
обещанието за сняг. Онези, които бяха устояли и не бяха призовани, се
усмихнаха, защото знаеха, че ще живеят.
Един мъж c тъмна коса се появи между две дървета и вдигна лице
към покритото с разкъсани облаци небе. Очите му блестяха с неземно
син цвят, докато той оглеждаше увеличаващите се сенки. Робата му
беше от кожа и тъмен брокат, макар да беше дошъл в сумрачната
гранична област, където зимата отстъпваше пред обещанието за
пролет. Земята беше покрита с кокичета.
Новородената нощ беше пронизана от висока, нежна и сладка песен.
Още докато се обръщаше към звука, Морозко усети вкуса на no-тъмната страна на магията, която беше задействал, защото му
напомняше за нещо тъжно - за бавните часове, натежали от
съжаление. Такава тъга не беше изпитвал - беше неспособен да
изпитва - в продължение на хиляда години.
Въпреки това той продължи, докато не стигна до дървото, където
славеят пееше в мрака.
- Мъниче, ще се върнеш ли с мен? - попита той.
Малкото създание скочи на един по-нисък клон и вдигна
матовокафявата си главица.
- За да живееш така, както са живели братята и сестрите ти - продължи
Морозко. - Намерих ти другар.
Птичето изчурулика, но тихо.
- Иначе няма да успееш да събереш силата си, а този другар е щедър и
храбър.
Птичето изписука и вдигна кафявите си криле.
- Да, в това има смърт, но не и преди радостта или славата. Нима
вместо това ще останеш тук и ще пееш цяла вечност?
Птицата се поколеба, после с писък скочи от клона. Морозко я
наблюдаваше как си отива.
- Тогава ме следвай - тихо каза той, докато около него вятърът отново
се усилваше.
Вася все още спеше, когато демонът Мраз се върна. Кобилата
дремеше близо до печката.
- Какво мислиш? - попита той коня с тих глас.
Кобилата се готвеше да отговори, но беше прекъсната от цвилене и
тропот. В стаята нахлу един червеникавокафяв жребец със звезда
между очите. Той изпръхтя и затъпка на място, за да отърси снега от
покритите си с черни петна задни части.
Кобилата наклони уши назад.
- Мисия - отвърна тя, - че синът ти дойде на място, където не трябваше да идва.
Макар да беше грациозен като елен, у жребеца все още се
забелязваха следите от дългокракото малко конче. Той погледна
внимателно майка си.
- Чух, че тук имало защитник - каза той.
- Кой ти каза това? - размаха опашка кобилата.
- Аз - обади се Морозко. - Аз го върнах обратно със себе си.
Кобилата погледна втренчено ездача си с наострени уши и
треперещи ноздри:
- Довел си го заради нея?
- Нуждая се от това момиче - отвърна Морозко и изгледа сурово
кобилата. - Както сама знаеш. Щом тя е достатъчно глупава, за да се
скита в гората на Мечока през нощта, значи й трябва другар.
Може би щеше да каже още нещо, но беше прекъснат от трополене.
Вася се беше събудила и беше паднала от леглото, несвикнала с
постеля, която едновременно с това беше и снежна преспа.
Едрият кон, чиято тъмна червеникавокафява козина изглеждаше
черна на светлината на огъня, се приближи със ситни крачки, наострил
уши. Вася, която все още не се беше събудила напълно и разтриваше
рамото си, което много я болеше, вдигна поглед и се озова с нос, опрян
в носа на огромния млад жребец. Тя застина неподвижно.
- Здравей - каза Вася.
Конят беше доволен.
- Здравей - отвърна той. - Ти ще те яздиш.
Вася се изправи на крака и се почувства много по-малко замаяна, отколкото при последното събуждане. Но бузата я болеше и й се
наложи да насили уморените си очи, за да вижда само жребеца, но не
и сенките, които пърхаха около него като пера. Когато зрението й се
успокои, тя погледна с известен скептицизъм гърба му на двайсет
сантиметра над главата й.