Мечокът и Славеят

- Ти? - прошепна Ана. - Да ги прогониш? Ти покани своята кохорта от

демони да влязат вътре! Ти си причина за всичките ни нещастия.

Мислиш ли, че не съм го видяла?

Альоша отвори уста, но Вася го изпревари:

- Ако тази зима ме отпратите, всички ще умрете.

Ана с труд си пое дъх:

- Как смееш да ни заплашваш?

- Не ви заплашвам - отчаяно възрази Вася. - Това е истината.

- Истината? Истината, малка лъжкиньо, е, че в теб няма нищо

истинско!

- Няма да замина - повтори Вася и в гласа й имаше такова

ожесточение, че дори и огънят сякаш спря да пропуква.

- Няма ли? - попита Ана. Погледът й беше обезумял, но нещо в

държанието й напомни на Вася, че бащата на тази жена е Великият

княз. - Много добре, Василиса Петровна. Ще ти дам право на избор -

очите й се плъзнаха по стаята и се спряха върху белите цветя, украсяващи забрадката на Ирина. - Моята дъщеря, истинската ми, красива и послушна дъщеря, се умори от целия този сняг и жадува за

гледката на нещо зелено. Ти, грозно като вещица момиче, ще й

направиш услуга. Ще отидеш в гората и ще й донесеш една кошница

с кокичета. Ако го направиш, след това ще си свободна да постъпиш

както желаеш.

Ирина зяпна. Разтревожен, Константин отвори уста да протестира.

- Ана Ивановна, сега е средата на зимата - Вася погледна безизразно

мащехата си.

- Върви! - изкрещя пронизително Ана и се разсмя като обезумяла. -

Махай се от очите ми! Донеси ми цветя или отиваш в манастира!

Сега се махай!

Погледът на Вася се местеше от лице на лице: Ана тържествуваше, Ирина беше уплашена, Альоша беше вбесен, а лицето на Константин

остана непроницаемо. Стените сякаш се смалиха отново, огънят

изсмукваше всичкия въздух и независимо колко напрягаше дробовете

си, тя не можеше да си поеме дъх. Завладя я ужас - ужасът на диво

животно, попаднало в капан. Тя се обърна и побягна от кухнята.

Альоша я настигна при външната врата. Тя беше навлякла ботушите

и ръкавиците си, бе увила наметало около тялото си и шал около

главата си. Той я сграбчи с две ръце и я завъртя.

- Да не си се побъркала, Вася?

- Пусни ме! Чу Ана Ивановна. Бих предпочела да пробвам късмета си

в гората, отколкото да ме затворят завинаги. - Тя трепереше и очите й

бяха ужасени.

- Всичко това са глупости. Почакай, докато се върне баща ни.

- Татко се е съгласил с това! - Вася преглътна сълзите си, но те въпреки

това се затъркаляха надолу по бузите й. - Иначе Ана не би се

осмелила. Хората казват, че аз съм причината за нещастията ни. Да не

мислиш, че не съм ги чувала? Ще ме пребият с камъни като вещица, ако остана. Може би татко наистина се опитва да ме зашити. Но по-скоро бих умряла в гората, отколкото в манастир. - Гласът й се

пречупи. - Никога няма да бъда монахиня... чуваш ли ме? Никога!

Тя се опита да се измъкне от ръцете му, но Альоша я държеше