Мечокът и Славеят
- Автор: Арден Кэтрин
- Серия: Winternight #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Мечокът и Славеят». Краткое содержание книги:
След като майката на Василиса умира, баща ѝ отива в Москва и се връща с нова съпруга. Тя ненавижда селските порядки и забранява почитането на духовете. Всички смирено се съгласяват, но Василиса е ужасена, защото усеща, че това ще донесе само нещастия.
И се оказва права – реколтите загиват, зли същества от гората започват да се приближават и нещастие се настанява в селото. През това време мащехата на Василиса става все по-сурова с нея.
Опасността приближава и Василиса трябва да се противопостави дори на близките си, като призове опасни дарби, които дълго е потискала. Възможно ли е най-страшните приказки на бавачката всъщност да се окажат реалност?
> *Красива зимна история, пълна с магия, чудовища и опасностите от това да пораснеш.
> * * **Наоми Новик***
> *Завладяващ и лиричен, дебютният роман на Катрин Арден докосва сърцата и ускорява пулса. Очаквам с нетърпение следващата нейна книга.*
> ***Тери Брукс***
> *Прекрасно построен разказ за семейството и суровите чудатости на необятната зимна магия.
> * * **Робин Хоб***
Дишането й се забави. Навлезе по-навътре в гората, като избута
чувството за загуба и страха по-назад в мислите си. Ослуша се. Извика
с висок глас. Но всичко беше тихо. Лешият не отговори. Русалката
спеше и сънуваше лятото. Вятърът не помръдваше дърветата.
Времето отминаваше - тя не беше сигурна колко дълго е прекарала
навън. Гората стана по-гъста и скри звездите. Луната се издигна по-високо и започна да хвърля сенки, после се появиха облаци и гората
потъна в мрак. Вася вървя, докато не започна дай се приспива, но
ужасът от съня я накара да се ококори.
Нощта напредваше и Вася трепереше и вървеше. Зъбите й тракаха.
Пръстите на краката й започваха да се вкочаняват въпреки тежките
ботуши. Малка част от нея беше мислила - бе се надявала, - че в гората
ще открие някаква помощ. Някаква съдба... някаква магия. Беше се
надявала, че ще дойде жар-птица или конят със златната грива, или
гарванът, който всъщност е принц... глупаво момиче, което вярва в приказките.
Зимната гора беше безразлична към мъжете и жените. Чортите спяха
през зимата и нямаше такова нещо като гарвана принц.
Е, тогава умри. По-добре смъртта, отколкото манастир.
Но Вася някак не можеше да повярва, че това ще се случи. Беше
млада, кръвта й беше гореща. Не можеше да се насили да легне в
снега.
Тя продължи да се препъва напред, но ставаше все по-слаба.
Намаляващите й сили я караха да се страхува - страхуваше се от това, че ръцете й се вкочаняват, а устните й са студени.
В тъмната част от нощта Вася спря и погледна назад. Ана Ивановна
щеше да й се подиграва, ако се върне. Щяха да я вържат като елен, да я
заключат в църквата и да я изпратят в манастир. Но тя не искаше да
умре, а й беше много студено.
Тогава Вася огледа дърветата от двете си страни и осъзна, че не знае
къде се намира.
Нямаше значение. Можеше да се върне по собствените си следи.
Обърна се и погледна назад.
Следите от стъпките й бяха изчезнали.
Вася потисна обхваналата я паника. Не може да се е изгубила. Зави
на север. Уморените й крака стъпваха с глух звук върху скърцащия
сняг. Земята отново започна да й изглежда привлекателна. Със
сигурност може да полегне. Само за момент...
Пред нея се изправи тъмна фигура - разкривено дърво, по-голямо от
всяко дърво, което Вася познаваше. Споменът се размърда вътре в нея
и разкъса мъглата в съзнанието й. Спомни си едно изгубено дете, голям дъб и спящ мъж с едно око. Спомни си стар кошмар. Дървото
изпълваше цялото й полезрение. Да се приближи ли? Или да избяга? Беше й
твърде студено, за да се върне.
Тогава чу някой да плаче.
Вася се закова на място и притаи дъх. Когато спря, звукът също
спря. Но тръгна ли пак, звукът я последва. Бледата луна се появи и
оформи странни шарки по снега.
Ето там - бял проблясък между две дървета. Вася започна да върви
по-бързо и тромаво върху вкочанените си крака. Нямаше дом, към
който да побегне, нито вазила, който да й даде сила. Смелостта й
потрепна като угасваща свещ. Дървото сякаш изпълваше целия свят.
- Ела тук - прошепна mux, ръмжащ глас. - По-близо.
Зад гърба й се разнесе хрущене от стъпка, която не беше нейна.
Вася се завъртя. Нищо. Но когато започна да върви, другите крака
вървяха в крак с нея.
Беше на двайсет крачки от разкривения дъб. Стъпките се
приближаваха. Започна да й става трудно да разсъждава. Дървото
сякаш изпълваше целия свят. По-близо. Като дете в някакъв кошмар, Вася
не се осмеляваше да погледне назад.
Краката зад нея започнаха да тичат и отекна пронизителен, безжизнен писък. Вася също се затича, изчерпвайки последните си
сили. Пред нея се появи дрипава фигура, застанала под дървото с
протегната ръка. Единственото око на лицето блестеше лакомо и
тържествуващо.
- Аз те намерих пръв.
Тогава Вася чу нов звук - тропот на галопиращи копита, фигурата
край дървото й изкрещя гневно:
- По-бързо!
Дървото беше пред нея, а съществото - зад гърба й, но от лявата й
страна се появи галопираща бяла кобила, бърза като огън. Заслепена и
ужасена, Вася се обърна към коня. С крайчеца на окото си видя упира
да се хвърля напред с проблясващи зъби върху старото мъртво лице.
В този миг бялата кобила застана до нея. Ездачът на коня протегна