Мечокът и Славеят

МРАЗ

Късна зима в Северната Рус, въздухът бе натежал от влага - ни дъжд, ни сняг. Ослепителният февруарски пейзаж беше отстъпил пред

мрачното мартенско сиво и всички в семейството на Пьотър

Владимирович подсмърчаха заради кишавото време, отслабнали след

шестте седмици пост на черен хляб и кисело зеле. Но точно в момента

никой не мислеше за премръзнали крака и сополиви носове, не се

разсейваше с копнежи за овесена каша и печено месо, защото Дуня

щеше да разказва приказка.

Тази вечер старицата седна на най-доброто място за разказване - в

кухнята, на дървената пейка до пещта. Тази пещ беше огромна, от

огнеупорна глина, по-висока от човешки ръст и толкова широка, че и

четирите деца на Пьотър Владимирович можеха спокойно да се

поберат вътре. Отгоре беше равна и ставаше за спане, а вътрешността

й се използваше за готвене, за отопление на кухнята и за парна баня, ако някой се разболее.

- Коя приказка искате да ви разкажа? - попита Дуня.

Децата на Пьотър се бяха настанили на столчета пред нея. Всички

обичаха приказки, дори и вторият син, Саша, който беше стеснително

и набожно дете и ако някой го попиташе, би настоял, че предпочита да

прекара вечерта в молитви. Но църквата беше студена, а суграшицата

отвън не намаляваше. Саша бе подал глава през вратата навън и след

като цялото му

лице се беше намокрило, се бе усамотил, победен, на едно столче

малко встрани от останалите, с изражение на благочестиво

безразличие.

Когато другите деца чуха въпроса на Дуня, настана врява:

- Финист - ясният сокол!

- Иван царският син и Сивия вълк!

- Жар-птица! Жар-птица!

Малкият Альоша седеше на столчето и размахваше ръце, за да чуят

него, а не по-големите деца, и цялата тая суматоха накара едрата

хрътка на Пьотър да надигне голямата си, покрита с белези глава.

Но преди Дуня да успее да отговори, външната врата се отвори с

трясък и вътре нахлу грохотът на бурята. На прага се появи жена, която изтръска влагата от дългата си коса. Лицето й беше румено от

студа, но беше по-слаба дори от децата си. Огънят хвърли сенки върху

изпитите й страни, гърлото и слепоочията й. Хлътналите й очи

отразиха светлината на пламъците. Тя се наведе и сграбчи Альоша в

прегръдките си.

Детето нададе радостен писък.

- Мамо! - извика. - Матюшка!

Марина Ивановна се отпусна на стола и го придърпа по-близо до

огъня. Альоша, когото тя не пускаше, хвана плитката й в двете си

юмручета. Майката трепна, макар че това не пролича под дебелите

дрехи.

- Молете се онази нещастна овца да роди тази нощ - каза тя. - Иначе се

опасявам, че скоро няма да видим баща ви. Приказки ли разказваш, Дуня?

- Ако вземат че млъкнат - тросна се старицата.

Някога, преди много години, тя беше отгледала и Марина.

- И аз искам приказка - внезапно рече новодошлата.

Тонът й беше весел, но очите тъмнееха. Дуня й хвърли остър поглед.

Вятърът отвън нададе вой.

- Разкажи ни приказката за Мраз, Дуняшка. Разкажи ни за мразовития

демон, царя на зимата Карачун. Тази нощ той броди надлъж и шир, разгневен от топящия се сняг.

Дуня се поколеба. По-големите деца се спогледаха. На руски

наричаха Мраз Морозко - демона на зимата. Но някога, отдавна, хората

го наричали Карачун, бога на смъртта. Под това име го познавали като

царя на черната среда на зимата, който идва за лошите деца и ги

замразява през нощта. Тази дума беше зловеща и носеше нещастие да

се изрича, докато демонът все още държи земята в хватката си.

Марина стискаше сина си много здраво. Альоша се въртеше и

дърпаше плитката на майка си.

- Много добре - отвърна Дуня след момент колебание. - Ще ви разкажа

приказката за Морозко, за неговата добрина и жестокост.

Тя леко наблегна на името на сина си. Никое от останалите деца не