Мечокът и Славеят
- Автор: Арден Кэтрин
- Серия: Winternight #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Мечокът и Славеят». Краткое содержание книги:
След като майката на Василиса умира, баща ѝ отива в Москва и се връща с нова съпруга. Тя ненавижда селските порядки и забранява почитането на духовете. Всички смирено се съгласяват, но Василиса е ужасена, защото усеща, че това ще донесе само нещастия.
И се оказва права – реколтите загиват, зли същества от гората започват да се приближават и нещастие се настанява в селото. През това време мащехата на Василиса става все по-сурова с нея.
Опасността приближава и Василиса трябва да се противопостави дори на близките си, като призове опасни дарби, които дълго е потискала. Възможно ли е най-страшните приказки на бавачката всъщност да се окажат реалност?
> *Красива зимна история, пълна с магия, чудовища и опасностите от това да пораснеш.
> * * **Наоми Новик***
> *Завладяващ и лиричен, дебютният роман на Катрин Арден докосва сърцата и ускорява пулса. Очаквам с нетърпение следващата нейна книга.*
> ***Тери Брукс***
> *Прекрасно построен разказ за семейството и суровите чудатости на необятната зимна магия.
> * * **Робин Хоб***
здраво.
- Ще те пазя, докато татко се върне. Ще го накарам да се вразуми.
- Няма да можеш да ме защитиш, ако всеки мъж от селото се обърне
срещу нас. Нима мислиш, че не съм чула какво си шепнат, братко?
- Значи имаш намерение да отидеш в гората и да умреш? - сопна се
Альоша. - Да се пожертваш благородно? Как това ще помогне на
когото и да било?
- Помогнах, колкото можах, и си спечелих омразата на хората - отвърна
Вася. - Дори и това да е последното решение, което някога ще взема, поне ще е моето решение. Пусни ме да отида, Альоша. Не се
страхувам.
- Но аз се страхувам, глупаво момиче! Да не мислиш, че искам да те
загубя заради това безумие? Няма да те пусна - там, където държеше
раменете й, със сигурност щяха да останат следи от пръстите му.
- И ти ли, братко? - разгневено го попита Вася. - Да не съм дете?
Винаги някой друг трябва да решава вместо мен. Но това ще го реша
сама.
- Ако татко или Коля полудеят, и на тях не бих позволил сами да
вземат решение.
- Пусни ме, Альоша.
Той поклати глава. Гласът й омекна:
- Може би в гората има магия, която ще е достатъчна, за да се
противопоставя на Ана Ивановна - не помисли ли за това?
- Твърде голяма си за историите от приказките - грубо се засмя
Альоша.
- Дали? - попита го Вася.
Тя му се усмихна, макар че устните й трепереха. Альоша внезапно
си спомни всичките пъти, когато очите й проследяваха неща, които той
не можеше да види. Той отпусна ръце. Двамата се гледаха.
- Вася... обещай ми, че ще те видя отново.
- Дай хляб на домовоя - напомни му Вася. - През нощта наблюдавай
край печката. Смелостта може да те спаси. Аз напра- бих каквото
можах. Сбогом, братко. Ще... ще се опитам да се върна.
- Вася... - но тя вече се беше измъкнала през вратата на кухнята.
Отец Константин я чакаше до входа на църквата:
- Да не сте полудели, Василиса Петровна?
Зелените й очи потърсиха неговите, този път в тях имаше
подигравка. Сълзите бяха изсъхнали, тя беше студена и спокойна.
- Но, батюшка, аз трябва да се подчиня на мащехата си.
- Тогава отиди и дай обет.
- За нея е важно да ме няма - засмя се Вася, - независимо дали ще
умра, или ще дам обет - това не я интересува. Е, ще доставя
удоволствие едновременно на нея и на себе си.
- Забрави за налудничавото си безразсъдство. Ще дадеш обет. Ще бъде
както Бог пожела, а той пожела да стане така.
- Наистина ли го е пожелал? - попита Вася. - И предполагам, че вие сте
Божият глас. Е, беше ми даден избор и аз ще се възползвам от това. -
Тя се обърна към гората.
- Няма да го направиш - отвърна Константин и нещо в гласа му накара
Вася да се завърти.
От сенките излязоха двама мъже.
- Тази нощ я оставете в църквата и й завържете ръцете - нареди
Константин, без да изпуска и за миг Вася от поглед. - Тя ще замине
призори.
Вася вече тичаше. Но имаше преднина от само три крачки, а те бяха
много силни. Единият от тях се протегна и ръката му докопа подгъва
на наметалото й. Тя се спъна, просна се на земята, претърколи се и
замахна паникьосано. Мъжът се хвърли върху нея и я натисна. Снегът
под врата й беше студен. Тя усети жулещо леденостудено въже върху
китките си.
Насили се да се отпусне, сякаш е припаднала от страх. Мъжът бе
свикнал повече да връзва мъртви животни, за да ги носи - хватката му
се отпусна, докато се занимаваше непохватно с въжето. Вася чу
стъпките от приближаването на свещеника и другия мъж.
Тогава скочи рязко, нададе остър писък и заби пръсти в очите на
похитителя си. Онзи отстъпи, тя се отскубна настрани,
претърколи се на крака и затича както никога през живота си. Зад себе
си чу викове, тежко дишане и стъпки. Но нямаше да я хванат пак.
Никога.
Продължи да тича и не спря, докато сенките на дърветата не я
погълнаха.
***
Ясната нощ осветяваше твърдия сняг под краката й. Вася тичаше
задъхана и покрита с натъртвания към гората. Развързаното й
наметало плющеше след нея. Чу викове откъм селото. Следите й се
виждаха ясно върху пресния сняг, така че единствената й надежда
беше бързината. Стрелваше се стремително от една сянка към друга, докато виковете не отслабнаха и накрая не заглъхнаха напълно. Няма да
се осмелят да ме последват - каза си. Страхуват се от гората, когато се стъмни. - И
после мрачно добави наум: - И са прави.