Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
— Красиво казано, Дерфел. Хареса ми — в гласа й дочух и насмешка. Продължавахме да вървим. Усетих аромат на рози — под колонадата, която ни скриваше от горещото слънце, имаше съд с вода, в която плуваха листенца от розов цвят.
— Искаш ли да видиш Люнет? — попита ме внезапно Гуинивиър.
— Съмнявам се, че тя иска да ме види.
— Може и да си прав. Но вие не сте женени, нали?
— Не, лейди, ние така и не се оженихме.
— Тогава няма значение, нали? — попита тя. Не разбрах кое точно няма значение, но и не попитах. — Аз обаче исках да те видя, Дерфел — каза Гуинивиър сериозно.
— Ласкаете ме, лейди — казах аз.
— Ти приказваш все по-красиво и по-красиво! — Тя плесна с ръце, после сбърчи нос. — Кажи ми, Дерфел, ти миеш ли се понякога?
Аз се изчервих.
— Да, лейди.
— Вониш на кожа, кръв, пот и прах. Това би могло да бъде и много приятен аромат, но не и днес. Много е горещо. Искаш ли моите придворни дами да те изкъпят? Тук се къпем като римляните — с много пот и търкане. Много е изморително.
Нарочно отстъпих на крачка от нея.
— Ще си намеря някой поток, лейди.
— Но аз наистина исках да те видя — каза тя и отново се приближи до мен, дори ме хвана под ръка. — Разкажи ми за Нимю.
— Нимю? — въпросът ме изненада.
— Тя наистина ли може да прави магии? — попита Гуинивиър сериозно. Принцесата беше висока колкото мен и нейното красиво лице беше точно до моето. Близостта на Гуинивиър беше завладяваща, разтърсваше сетивата също като питието на Митра. Червената й коса ухаеше на парфюм, а изумителните й очи бяха очертани с клей, примесен със сажди от лампа, и изглеждаха още по-големи. — Може ли да прави магии? — попита Гуинивиър отново.
— Така мисля.
— Мислиш! — тя отстъпи от мен, разочарована. — Само мислиш?
Белегът на лявата ми ръка започна да пулсира и аз не знаех какво да кажа. Гуинивиър се засмя.
— Кажи ми истината, Дерфел. Трябва да знам!
Тя ме хвана пак под ръка и отново тръгнахме под сянката на сводовете.
— Онзи ужасен човек епископ Сенсъм се опитва да направи всички ни християни, но аз няма да гледам това със скръстени ръце! Той иска всички да се чувстваме виновни през цялото време, а аз все му повтарям, че не съм виновна за нищо. Но християните стават все по-силни. Те строят нова църква тук! Не, те правят нещо по-лошо. Ела!
Тя се обърна бързо и плесна с ръце. Дотичаха роби и Гуинивиър им нареди да й донесат пелерината и да доведат кучетата й.
— Ще ти покажа нещо, Дерфел, и ти ще видиш с очите си какви злини носи на нашето кралство онзи нещастен дребен епископ.
Тя сложи на раменете си бледолилава вълнена пелерина, за да скрие тънката ленена рокля. След това пое каишките на двойка хрътки, които дишаха тежко с езици, изплезени между острите им зъби. Вратите на вилата бяха широко отворени и ние излязохме, последвани от две слугини и четирима от войниците на Ланвал, които бързо се наредиха около нас. Тръгнахме по главната улица на града, която изглеждаше красива с широките си камъни и канавките, отвеждащи дъждовната вода на изток към реката, която течеше край Дурновария. От двете страни на улицата имаше дюкянчета пълни със стоки — обувки, месо, сол, грънци. Някои къщи се бяха срутили, но повечето бяха поправени. Изглежда присъствието на Мордред и Гуинивиър бяха възродили града за нов живот. Имаше и просяци, разбира се, които се мотаеха в краката ни, рискувайки да отнесат някой и друг удар от копията на нашите телохранители, но да грабнат медните монети, разпръсквани от слугините на Гуинивиър. Самата Гунивиър вървеше надолу по хълма без дори да забелязва суматохата, която нейното присъствие предизвикваше.
— Виждаш ли онази къща? — попита Гуинивиър и махна към една красива двуетажна сграда на северната страна на улицата. — Това е къщата на Набур, там пърди и повръща нашият малък крал. — Гуинивиър сви рамене. — Мордред е много неприятно дете. Куца и никога не престава да крещи. Ето! Чуваш ли го? — Наистина чух някакво дете да вие, макар че не можех да кажа дали беше Мордред или не. — А сега ела оттук — заповяда ми тя и се гмурна сред група хора, които стояха край пътя и я зяпаха. Гуинивиър се качи върху куп натрошени камъни, които бяха струпани до красивата къща на Набур.
Последвах я и видях, че се намираме край някаква строителна площадка или по-скоро край някаква сграда, която наскоро е била съборена, а сега върху руините издигаха нова. Старата сградата очевидно беше римски храм.
— Тук хората са почитали Меркурий — каза Гуинивиър. — А сега ще градят светилище на един мъртъв дърводелец. А как може един мъртъв дърводелец да ни даде добра реколта, кажи ми!