Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
— Добре — каза тя и отново застана така, че слънцето да прониква през тънката й ленена рокля. — Трябва да вървиш, Дерфел. Видя достатъчно. — Аз се изчервих и тя се засмя. — И да си намериш поток! — викна тя след мен, когато вече бях минал под завесата пред вратата. — Защото вониш като сакс!
Аз намерих поток, изкъпах се и поведох хората си на юг към морето.
Не обичам морето. То е студено и опасно. Подвижните му сиви хълмове бягат безспир от далечния запад, където слънцето умира всеки ден. Моряците ми казаха, че някъде отвъд безбрежния хоризонт се намирала приказната страна Лионес. Никой не беше виждал тази страна и никой не се беше връщал от там, но тя се беше превърнала в мечтан рай за бедните моряци — страна на удоволствията, където няма войни, няма глад и преди всичко няма кораби, които да прекосяват неспокойното сиво море с подгонените от вятъра бели гребени, които се спускат по сивозеления наклон на вълните и безмилостно подмятат малките ни дървени лодки. Брегът на Думнония изглеждаше толкова зелен. Нямах представа колко обичах тази страна, докато не я напуснах за първи път.
За моите хора бяха необходими три кораба. Надолу по реката гребяха роби, а когато излязохме в открито море, моряците вдигнаха парцаливи платна и западният вятър помъкна тромавите кораби през големите вълни. Много от войниците се почувстваха зле. Те бяха млади, повечето бяха по-млади и от мен, защото войната всъщност е момчешка игра, но имаше и някои по-възрастни воини. Моят заместник-командир Каван наближаваше четиридесетте, брадата му беше посивяла, а лицето му беше нашарено от белези. Този мрачен ирландец беше служил на Утър и сега не виждаше нищо странно в това, че трябваше да служи под командването на човек два пъти по-млад от него. Наричаше ме „лорд“, сигурно си мислеше, че като съм от Хълма, съм наследник на Мерлин или поне че съм син на великия магьосник от някоя негова сакска робиня. Мисля, че Артър ми беше дал Каван, за да се опра на него, ако поради младостта си не успея да наложа своя авторитет. Но казано съвсем честно, никога не съм имал проблеми като командир. Казваш на войниците какво трябва да направят, правиш го заедно с тях, наказваш ги, когато се провалят, но иначе ги възнаграждаваш добре и победата отдаваш на тях. Всичките ми копиеносци бяха доброволци и отиваха в Беноик или защото искаха да служат под мое командване, или, което е по-вероятно, защото вярваха, че на юг от морето ги очаква по-голяма плячка и повече слава. Пътувахме без жени, без коне и без слуги. Бях върнал свободата на Кана и я бях изпратил в Инис Уидрин, надявайки се, че там Нимю ще се погрижи за нея, но се съмнявах, че отново ще я видя. Тя щеше много скоро да си намери съпруг, а аз щях да открия за себе си новата Британия, наречена Бретан, и с очите си да видя приказната красота на Инис Трийбс.
Блейдиг, старейшината изпратен от крал Бан, пътуваше с нас. Той недоволстваше, че Артър беше изпратил толкова млад военачалник, но Каван изръмжа, че този военачалник беше убил повече мъже от самия Блейдиг и тогава Блейдиг престана да мърмори срещу възрастта ми. Продължи обаче да се оплаква, че отрядът бил много малък, а франките били гладни за земя, добре въоръжени и многобройни. Блейдиг смяташе, че трябваше да сме поне двеста души, защото шестдесет мъже щели да бъдат капка в морето.
Първата нощ прекарахме в залива на някакъв остров. Вълните бучаха в открито море, а на брега на залива се бяха събрали и крещяха срещу нас парцаливи мъже, които от време на време пускаха стрели срещу корабите, но разстоянието беше твърде голямо. Капитанът на нашия кораб се страхуваше, че се задава буря и принесе в жертва едно яре, което бе взел на борда точно за тази цел. Той напръска носа на кораба с кръвта на умиращото животно и до сутрината вятърът утихна, но над морето се беше появила гъста мъгла. Никой не би излязъл в открито море в такава мъгла, затова останахме в залива още едно денонощие. На втората сутрин небето се беше изчистило и греблата понесоха корабите на юг. Денят ни се стори много дълъг. Минахме покрай някакви ужасни скали, върху които стърчаха останките на потънали кораби. Привечер надигащият се прилив и топлият ветрец помогнаха на умрените ни гребци и корабите навлязоха в устието на една широка река, където акостирахме. Бяхме посрещнати от едно ято лебеди, което беше добро предзнаменование. Наблизо имаше крепост и брегът на реката бързо се изпълни с въоръжени мъже, готови да се бият с нас. Но Блейдиг им обясни, че идваме като приятели. Тогава мъжете ни поздравиха на британски. Залязващото слънце позлатяваше с лъчите си водовъртежите и вълничките на реката. Миришеше на риба, на сол и на хайвер. Край рибарските лодки на брега висяха черни мрежи, окачени на колове, под съдовете със сол пламтяха огньове, кучета тичаха напред назад и лаеха срещу нас, а от близките колиби дотичаха деца да погледат как цапаме в плитката вода, за да стигнем до брега.