Кралят на зимата

Аз се поколебах.

— Разрешено ли е да влизат мъже?

— През деня, да. През нощта, не.

Тя се наведе, за да влезе и отмести встрани една дебела вълнена завеса, която висеше точно пред вратата. Последвах я и се озовах в тъмна черна стая.

— Стой, където си — предупреди ме Гуинивиър и аз първо помислих, че се подчинявам на някакъв закон на Изида, но когато очите ми свикнаха с дълбокия мрак, видях, че е трябвало да спра, за да не цопна в басейнче с вода, вградено в пода. Единствената светлина, която проникваше в светилището, се процеждаше покрай ръба на завесата пред вратата, но докато стоях и чаках, забелязах някаква сива светлина и в дъното на стаята. След това видях, че Гуинивиър сваля една след друга дебели черни завеси, които бяха закрепени към стената с помощта на прътове, окачени на куки. Завесите бяха вълнени и бяха тъкани толкова дебело, че през няколкото ката плат не проникваше никаква светлина. Зад тях имаше капаци. Гуинивиър ги отвори широко, нахлулата светлина ме заслепи.

— Ето ги мистериите! — каза тя, застанала встрани от големия сводест прозорец, присмиваше се на страховете на Сенсъм, но стаята наистина изглеждаше тайнствена, защото беше цялата черна. Подът беше от черен камък, стените и сводестият таван бяха намазани с катран. В средата на черрния под имаше плитък басейн с черна вода, а между басейна и току що отворения прозорец имаше нисък черен трон, направен от камък.

— Е, какво мислиш, Дерфел? — попита ме Гуинивиър.

— Не виждам никаква Богиня — казах аз, търсейки с поглед статуя на Изида.

— Тя идва с луната — каза Гуинивиър и аз се опитах да си представя как лунната светлина струи през прозореца, отразява се от водата в басейна и трепти по черните стени.

— Разкажи ми за Нимю — заповяда ми Гуинивиър — и аз ще ти разкажа за Изида.

— Нимю е жрица при Мерлин — казах аз и гласът ми прокънтя глухо, отразен от боядисаните в черно камъни, — тя изучава неговите тайни.

— Какви тайни?

— Тайните на старите Богове, лейди.

Тя се намръщи.

— Но той как открива тези тайни? Аз мислех, че старите друиди не са оставили нищо написано. На тях им е било забранено да пишат, нали така?

— Така е, лейди, но Мерлин търси оставеното от тях познание навсякъде и във всичко.

Гуинивиър кимна с глава.

— Знаех, че сме загубили нещо от старото познание. А Мерлин ще го намери ли? Хубаво! Това може да успокои тази крастава жаба Сенсъм.

Тя беше застанала в средата на прозореца и сега гледаше към кремидените и сламените покриви на Дурновария и отвъд южните укрепления и обраслия с трева амфитеатър към високите наземни насипи около Мей Дун, които се мержелееха на хоризонта. По синьото небе се кълбяха бели облаци, но аз бях сляп за тази красота, защото си бях глътнал езика пред една друга гледка — слънчевата светлина струеше през тънката бяла рокля на Гуинивиър, така че дамата на моя господар, принцесата на Инис Уирън, сякаш стоеше гола пред мен. В онези кратки мигове, докато кръвта блъскаше в ушите ми, аз изпитах ревност към моя господар. Дали Гуинивиър знаеше какъв предател беше слънцето тогава? Мислех, че не се досеща, но може и да не съм бил прав. Тя стоеше с гръб към мен и внезапно се обърна, малко, колкото да ме погледне.