Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
Той ритна с ботуша си парче керемида, то се пръсна на парчета и изплаши една котка, която изви гръб и изсъска срещу нас.
— Преди три години — каза тъжно Артър — всичко изглеждаше толкова лесно.
Но тогава се появи Гуинивиър.
На следващия ден тръгнах на юг с отряд от шестдесет души.
— Да ме шпионираш ли си изпратен — попита с усмивка Гуинивиър.
— Не, лейди.
— Скъпият Дерфел — присмя ми се тя, — толкова прилича на моя съпруг.
— Така ли? — изненадах се аз.
— Да, Дерфел. Само че той е много по-умен от теб. Харесва ли ти това място? — махна тя с ръка към двора.
— Красиво е — казах аз. Вилата в Дурновария, разбира се, беше римска, но преди това беше използвана като зимен дворец на Утър и едва ли е била особено хубава, когато Гуинивиър е пристигнала. Но Гуинивиър вече беше възвърнала донякъде предишното изящество на сградата. Подобно на вилата в Дурокобривис, и тази имаше двор, ограден с колонада, но тук всички керемиди си бяха на мястото, а колоните бяха белосани с вар. На стената зад колоните бяха нарисувани елени, всеки увенчан с полумесец, които тичаха един след друг. Еленът беше бащиният символ на Гуинивиър, а тя беше добавила полумесеца, за да създаде свой собствен знак. Всеки елен беше нарисуван в отделна ниша, образувана от арките в стената. Беше много красиво. В откритото пространство между колоните бяха насадени бели рози, а край тях в облицовани с плочки улеи, течеше вода. На специални поставки стояха два ловни сокола, покритите им с качулки глави трепнаха, когато минахме покрай тях. Наоколо имаше статуи, всичките на голи мъже и жени, а зад колоните върху плинтове имаше бронзови бюстове, украсени с цветя. Тежката сакска огърлица, която бях донесъл от името на Артър, сега висеше на врата на един от тези бюстове. Когато й дадох подаръка, Гуинивиър си поигра с него няколко секунди, след това се намръщи.
— Нескопосана работа, нали? — попита ме тя.
— Принц Артър мисли, че огърлицата е красива, лейди, и достойна за вас.
— Скъпият Артър — каза тя нехайно. После избра грозната бронзова глава на един намръщен мъж и постави огърлицата на врата му. — Това ще го разкраси малко — каза тя за бронзовия мъж. — Нарекла съм го Горфидид. Прилича на Горфидид, не мислиш ли?
— Да, лейди — казах аз. Бюстът наистина напомняше мрачното недоволно лице на Горфидид.
— Горфидид е животно — каза Гуинивиър. — Той се опита да ми отнеме девствеността.
— Така ли? — успях да кажа след първоначалния шок от чутото.
— Опита и неуспя — каза тя твърдо. — Беше пиян. Цялата ме олигави. Направо подгизнах от лигите му, ето тук — и тя мина с ръка по гърдите си сякаш да се изчисти. Гуинивиър беше облечена с бяла ленена рокля, която се спускаше от раменете до петите. Ленът трябва да е бил невероятно скъп, защото беше толкова фин, че ако човек се вгледа (което се опитвах да не правя), можеше да види формите на голото тяло под тънкия плат. На врата на Гуинивиър висеше златно изображение на елена, увенчан с полумесец. Златните й обици завършваха с красиви капки от кехлибар, а на лявата й ръка имаше златен пръстен с мечката на Артър и любовен кръст. — Лиги, лиги — каза тя с погнуса. — Накрая когато свърши (по-точно, когато свърши с опитите си да започне), започна да хленчи как искал да ме направи своя кралица и как щял да ме направи най-богатата кралица в Британия. Щом си тръгна, отидох при друида Иорует и го накарах да направи магия срещу нежелан любовник. Не му казах, разбира се, че става въпрос за краля, макар че и да му бях казала, вероятно пак щеше да направи магията, защото Иорует би направил всичко за една усмивка. Така той направи каквото трябваше и ми го даде. Аз закопах магията, а на баща ми заръчах да каже на Горфидид, че съм заровила магия за смъртта на дъщерята на мъжа, който се беше опитал да ме изнасили. Горфидид веднага разбрал за кого съм говорела и оттогава, понеже безумно обича своята дъщеричка, онази блудкава Сийнуин, започна да ме избягва. — Гуинивиър се засмя — Мъжете са толкова глупави!
— Не и принц Артър — казах аз твърдо, като внимавах да не изпускам титлата, на която Гуинивиър много държеше.
— Той пък не разбира нищо от бижута — каза тя хапливо и след това ме попита дали Артър ме е изпратил да я шпионирам. Вървяхме в кръг под арките зад колоните. Бяхме сами. Ланвал, началникът на охраната, искаше да остави свои хора в двора, но Гуинивиър настоя да ни оставят сами.
— Нека да започнат да ни одумват — засмя се тя, но след това се намръщи. — Понякога си мисля, че на Ланвал му е заповядано да ме шпионира.
— Ланвал просто бди над вашата сигурност, лейди — казах аз, — защото от вашата безопасност зависи щастието на принц Артър, а от неговото щастие зависи цяло кралство.