Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
— Още един белег — каза той мрачно. — Скоро ще станат колкото твоите, Дерфел.
— Трябва да носиш шлема, господарю — казах аз.
— С него не мога да виждам наляво и надясно — каза той, отдели се от колоната и ми махна с ръка да повървим. — Слушай сега, Дерфел. В битка франките са също като саксите. Те всички са германци и в бойния стил на франките няма нищо особено, само дето, освен обичайните оръжия, обичат да носят и къси копия за хвърляне. Така че дръжте главите си наведени при първата им атака, но след това битката е просто между две стени от щитове. Франките се сражават добре, но много пият и обикновено могат да бъдат надхитрени. Затова изпращам теб. Ти си млад, но можеш да мислиш за разлика от повечето ни войници. Те просто вярват, че е достатъчно да се напиеш и да сечеш, но никой не може да спечели по този начин една война. — Артър замълча и се опита да скрие прозявката си. — Прости ми. Освен това, Дерфел, доколкото познавам Бан, Беноик изобщо не е в опасност. Кралят е много емоционален и лесно се паникьосва, но ако той загуби Инис Трийбс, това ще разбие сърцето му, а аз ще трябва да живея и с тази вина. Кълхуч е добър, на него можеш да се довериш. Борс също е способен.
— Но и опасен — чу се гласът на Сеграмор в тъмното зад бъчвите. Той беше дошъл да бди над сигурността на Артър.
— Не е честно — каза Артър.
— Добре, но е опасен — настоя Сеграмор със странния си акцент, — защото е човек на Ланселот.
Артър сви рамене.
— Ланселот наистина може да създава проблеми — съгласи се той със Сеграмор. — Той е наследник на Бан и обича да налага своята воля, но нима аз не обичам. — Артър се усмихна и погледна към мен. — Ти можеш да пишеш, нали?
— Да, господарю — казах аз. Бяхме отминали Сеграмор, който остана в сянката без да изпуска Артър от очи. Котки пробягаха край нас, чу се и трополенето на плъхове, които тичаха към голямата зала с димящите огньове. Аз се опитах да си представя това вонящо място пълно с римляни с бели тоги и запалени лампи, но не можах.
— Трябва да ми пишеш и да ми разказваш какво става — каза Артър, — за да не разчитам на въображението на Бан. Как е твоята жена?
— Моята жена ли? — стреснах се аз от този въпрос и за момент помислих, че Артър говори за Кана, една сакска робиня, която ми правеше компания и ме учеше на своя диалект, който се различаваше малко от майчиния ми език. Но след това разбрах, че Артър имаше предвид Люнет.
— Отдавна не съм чувал нищо за нея, господарю.
— А и не питаш, нали? — стрелна ме той с дяволит поглед, после въздъхна. Люнет беше с Гуинивиър, която пък беше отишла в далечния град Дурновария, за да живее в стария зимен дворец на Утър. Гуинивиър не искаше да напуска своя нов красив дворец в Линдинис, но Артър беше настоял да отиде по-навътре в страната, за да бъде в безопасност.
— Сенсъм ми разправя, че Гуинивиър и всичките й придворни дами почитат Изида — каза Артър.
— Кого? — попитах аз.
— Да — усмихна се той. — Изида е чужда Богиня, Дерфел, със свои собствени мистерии, нещо свързано с луната, мисля. Поне така разправя Сенсъм. Струва ми се, че и той не е много наясно, но въпреки това иска да забраня този култ. Казва, че мистериите на Изида са неописуеми, но като го попитам какво представляват, не знае. Или не иска да каже. Ти нищо не си чувал, така ли?
— Нищо, господарю.
— Разбира се — каза Артър някак си насила, — щом Гуинивиър намира утеха в Изида, култът не може да е лош. Безпокоя се за Гунивиър. Обещах й толкова много, а й давам толкова малко. Искам да върна трона на баща й, и сигурно ще му го върнем, ще му го върнем, но няма да е толкова скоро, колкото си мислехме.
— Искаш да се изправиш срещу Диурнач — попитах аз, ужасен от тази възможност.
— И той е човек като нас, Дерфел, и може да бъде убит. Някой ден ще му видим сметката. И така, ти отиваш на юг. Не мога да ти дам повече от шестдесет човека — Бог ми е свидетел, че те няма да са достатъчно, ако Бан наистина е в беда — но все пак ти ги отведи отвъд морето, Дерфел. Там ще служите под командването на Кълхуч. Може би на път за Беноик ще минете през Дурновария? Ще ми изпратиш ли вест за моята скъпа Гуинивиър?
— Да, господарю — казах аз.
— Ще ти дам подарък за нея. Може би огърлицата със скъпоценните камъни, която носеше онзи сакски вожд? Мислиш ли, че ще я хареса? — попита той неспокойно.
— Всяка жена би я харесала — казах аз. Огърлицата беше сакска изработка, груба и тежка, но все пак хубава. Тя беше направена от скъпоценни камъни и златни плочки, подредени като слънчеви лъчи.
— Добре! Отнеси я в Дурновария от мое име, Дерфел, след това върви и спаси Беноик.
— Ако мога — мрачно казах аз.
— Ако можеш — повтори Артър и тихо добави, — за да ми е чиста съвестта.